Мусон
Шрифт:
— Намираме се на осем хиляди мили от Лондон, господинчо. Отвъд линията сме и аз не признавам властта ти или тая на английския закон. Никой не може да ми се бърка в работата или да се интересува от намеренията ми. — Том сдържаше с мъка гнева си. — Моята първа грижа е Дориан. Правил ли си запитване за него към султана на Занзибар?
Гай се разтревожи.
— Не съм имал основания да се обръщам към султана по този въпрос и на теб забранявам да правиш такова нещо. Успях да установя сърдечни отношения с него. Сега той е благосклонно разположен към
Изразът на Том рязко се промени.
— Откъде знаеш, че Ал Малик е купил Дориан? Аз не съм споменавал това име.
Гай се сконфузи и доста забави отговора си.
— Ал Малик е суверенен господар на крайбрежния район. Съвсем естествено е да предположа…
— По дяволите, Гай! За теб не е естествено да предполагаш каквото и да било! Ти знаеш нещо за съдбата на Дориан. Ако не ми кажеш, отивам право при султана!
— Няма да го направиш! — Гай скочи прав. — Няма да ти позволя да объркаш цялата ми работа тук!
— Не можеш да ме спреш!
— Виж какво ще ти кажа. — Тонът на Гай се промени. — Добре, ще чуеш истината. До мене също стигнаха слухове за някакво бяло момче с червена коса, пленено от арабите. Естествено, помислих си за Дориан и направих запитване пред султана. Той обеща да изпрати човек при Ал Малик и да разбере истината. Очаквам отговора на принца.
— А защо ме излъга? Защо не ми каза това от самото начало? — попита Том. — Защо трябваше да изтръгвам истината насила?
— Защото добре те познавам. Не исках да хукнеш да дразниш султана. Отношенията ми с него са много деликатни.
— Преди колко време направи това запитване?
— Искам да стоиш настрана! — заобиколи въпроса Гай. — Цялата работа е в мои ръце.
— Преди колко време?
— Преди известно време. — Гай погледна към писалището си. — Преговорите с араби отнемат доста време.
— Кога? — Том приближи и завря лицето си в лицето на Гай.
— Когато за пръв път стъпих на острова — отвърна той. — Преди една година.
— Една година? — извика Том. — Една година? Е, повярвай ми, аз няма да чакам толкова! Отивам при султана още днес и ще настоявам за отговор.
— Забранявам ти! — изкрещя Гай. — Аз съм консулът тук!
— Забранявай колкото си щеш, Гай! — отвърна мрачно Том. — Тръгвам към крепостта.
— Ще доложа всичко за поведението ти на лорд Чайлдс в Лондон — заплаши отчаян Гай. — Корабът на Компанията ще отплава след няколко дни. Лорд Чайлдс ще стовари върху теб целия гняв на Компанията.
— Никаква твоя заплаха няма да ми попречи да търся Дориан. Изпрати колкото си искаш доклади, Гай, но докато получиш отговор ще мине година или повече. Дотогава аз ще съм на хиляди мили оттук, заедно с Дориан.
— Веднага напуснете къщата ми, сър! — викна Гай. — И да не сте посмял да прекрачите прага й още веднъж!
— Такава покана е точно по моя вкус, сър. — Том нахлупи шапката си. — Пожелавам Ви приятен ден!
Отправи се към вратата, без да се обръща назад и се усмихна, когато Гай изкрещя подире му:
— Забранявам ти да приближаваш двореца на султана! Веднага ще го предупредя, че си нарушител на монополното право и че зад теб не стои нито Компанията, нито Негово Величество, нито моята служба.
107.
Том закрачи по пясъчната алея назад към пристанището и Аболи трябваше да ускори ход, за да не изостане. Като не получи отговор на първите си въпроси, той мълчаливо следваше Том.
Капитанът беше бесен от яд. Искаше да нахлуе в крепостта, да стисне езическата свиня за шията и да изцеди отговорите му. Но разумът му стигна да осъзнае, че е загубил контрол над чувствата си, че още един път е на стъпка да извърши насилие, което би могло да отведе до фатален край неговата експедиция. Трябва да се върна на борда на „Лястовицата“, където няма да мога сам да си навредя и да поговоря с Аболи и Нед, преди да предприема каквото и да било, повтаряше си той, а ръката му сама хващаше ефеса на сабята. По дяволите! Ако за спасяването на Дориан трябва да се опълчи с корабчето си срещу целия мюсюлмански флот, нямаше и окото му да мигне.
Отзад, някой извика толкова тихо, че първоначално звукът не успя да пробие пелената на гнева му. После се разнесе тропот от галопиращи копита и викът се повтори:
— Том! Чакай! Почакай ме! Трябва да говоря с теб!
Том се извърна рязко и погледна назад. Конят препускаше към него, ездачът се бе навел над шията му, а под копитата излитаха облачета пясък.
— Том! — Този път разбра, че гласът е женски. Когато конят приближи, забеляза издути като балон поли и развети по вятъра къдри. Гневът му се изпари начаса и той зяпна смаяно.
Яхнала бе животното без седло и Том видя бялата плът на притисналите коня крака, голи високо до над коленете, където се бяха сдиплили полите й. Вдигна тънка ръка и му махна.
— Том! — Макар да го назова по малко име, той не можеше да я познае. Жената закова кобилата до него и зашумоля с полите си, докато скачаше на земята. Хвърли юздите на Аболи.
— Подръж я малко, моля те, Аболи! — каза тя. Огромният мъж излезе от вцепенението си и улови юздите.
— Том! О, Том! — Непознатото момиче изтича към него и го прегърна. — Мислех, че никога вече няма да те видя. — Тя силно го притисна към себе си, а после се отдръпна и хвана ръцете му. — Дай да те погледна! — Втренчиха се един в друг.
Дългата й коса беше светлокафява, а лицето некрасиво, с твърде масивна долна челюст и прекалено голяма уста. Особено когато се усмихваше, както сега. Типично английските светлосини очи блестяха под дълги мигли. Най-красива беше кожата — гладка и нежна, без никакво петънце, леко загоряла от тропическото слънце до златистокафяво. Беше висока почти колкото него, държеше се с непринудена самоувереност, навела по момчешки рамене напред.
— Не ме позна, нали Том? — засмя се тя в лицето му.