Мусон
Шрифт:
— Това е хубаво. И така, какво ще правим с Дориан? Искаш ли да шпионирам Гай и да открия всичко, което мога? Не ми се вярва той сам да ти каже кой знае колко.
— Ще ти бъда много благодарен за помощта!
— Бих могла да прочета цялата му кореспонденция, както и да следя с кого се среща. В стената има дупка, през която минават въженцата на ветрилото. Идеална изповедалня. — Имаше крайно самодоволен вид. — Но ще трябва да се срещаме редовно тук, за да ти съобщавам откритото.
Том оцени тази перспектива като не съвсем отблъскваща.
— Помниш ли
— Какво стана с мастър Уолш, нашия учител? Беше толкова мил дребосък.
— С мен е на борда на „Лястовицата“. — Започна да й казва кои от хората на „Серафим“ са също на борда.
Тя се разплака, когато чу как е загинал Големият Дениъл Фишър и на Том му се прищя да я приласкае и утеши в обятията си. Надмогна този порив и започна да разказва за пленяването на „Лястовицата“ и дългото плаване дотук.
Тя слушаше запленена, бършеше сълзи и се възхищаваше от смелостта и находчивостта му. Скоро отново започна да бъбри, скачайки от тема на тема, сякаш през изтеклите години бе натрупала стотици въпроси, специално за него.
Том бе заинтригуван. Колкото по-дълго изучаваше лицето й, толкова повече се убеждаваше, че първата му преценка е била погрешна. Може би чертите й не бяха красиви, но прибавени към одухотвореността на изражението и интелигентността на погледа, те ставаха почти хубави, реши той. Ъгълчетата на очите й се бърчеха при смях, а начинът по който повдигаше брадичка, когато задаваше въпрос, беше пленителен.
Докато си приказваха, сенките в двора започнаха да се издължават. Тя изведнъж спря, по средата на живописен разказ за пристигането на семейството в Бомбай и възкликна:
— О, Том, късно е вече. Времето изтече толкова бързо. Много се забавих. — Започна бързо да събира чиниите и празните винени чаши. — Трябва да вървя. Гай ще побеснее, ако научи къде съм била.
— Гай не ти е стопанин — намръщи се Том.
— Той е стопанин на къщата. Баща ми ме остави под неговите грижи, когато мама почина. Трябва да му угаждам, заради Керълайн. Изкарва си го на нея.
— Щастлива ли си при Керълайн и Гай, Сара? — Имаше чувството, че въпреки малкото време прекарано с нея, вече му беше достатъчно близка, за да й зададе толкова интимен въпрос.
— Мога да си представя и по-приятна среда — промълви тя едва чуто, загледана в кошницата за пикник. После нахлузи захвърлените обувки и скочи на крака. Том вдигна кошницата, я тя положи тънката си ръка на рамото му, сякаш искаше да запази равновесие върху неравната земя. Само че, съвсем неотдавна, той бе видял, как се справя върху тясното било на стената.
— Ще дойдеш ли пак, да ми разкажеш какво си научила около Гай? — попита Том, докато вдигаше плетената кошница към седлото на кобилата.
— Не утре. Обещала съм на Керълайн да й помагам за Кристофър. Вдругиден по същото време.
Хвана я с две ръце около кръста и я качи на седлото. Надяваше се, да е оценила силата, необходима за това, защото Сара не беше перце. Днес яздеше странично. Прехвърли единия крак над предната част на седлото, а Том и помогна да оправи гънките на полите си.
— О, Том — импулсивно каза Сара, — толкова беше приятно! Животът на острова е така скован и скучен. Гай дори не ми позволява да ходя сама в града. Не помня кога за последен път съм се забавлявала така. — Изведнъж сякаш се притесни от своята невъздържаност. Без да дочака отговор, тя пришпори кобилата и препусна по песъчливата пътека през палмовата гора. Стойката й беше изправена и горда.
109.
Когато Том се изкачи по павирания път от пристанището към крепостта и мина под арката на подвижната решетка, срещу него се появиха двама души, дълбоко потънали в разговор. Доловил при разминаването една-две думи, той разбра, че са англичани и бързо се извърна след тях с думите:
— Бог да ви благослови, господа! Много е приятно, да чуе човек християнска реч по тия езически места. Позволете ми да се представя: Робърт Девънпорт. — Използва псевдонима, избран за да избегне опасността от задържане, тъй като заповедта положително го следваше по петите. Двамата англичани се обърнаха към него със сдържано любопитство. Едва сега Том разпозна в тях капитана и един от офицерите на кораба на Компанията, закотвен в пристанището. Забелязал бе лодката им, когато ги караха към брега. — Надявам се, че плаването Ви дотук е минало безпрепятствено — каза Том, след като двамата неохотно се представиха и все още резервирано подадоха ръка за поздрав. — Предполагам, че сте били на аудиенция при султана?
— Да — отвърна лаконично капитанът. Том трябваше да подпита отново:
— Що за човек е той? Това е първото ми посещение при него. Говори ли английски?
— Говори само своя проклет от Бога език — отвърна мъжът. — Пожелавам Ви успех в преговорите с него. Той е един лукав дявол и ще Ви трябва много късмет, за да се разберете. — Капитанът се поклони и добави: — А сега, ако ни позволите, сър…
Том продължи пътя си, обзет от гняв. Получил бе доказателство за казаното от Сара. Подтикнат от Гай, везирът го разиграваше.
Един от слугите направи опит да го задържи в чакалнята, но Том го отмина, без да му обърне внимание. Дръпна рязко дебелите копринени завеси пред вратата и нахлу в стаята на везира.
Той бе седнал на нисък подиум в противоположния край на помещението, което вонеше на тамян и хашиш. Пред него имаше ниска маса, а отстрани, един секретар му подаваше документи за подпис. Везирът вдигна глава, стреснат от стремителното влизане на посетителя.
— Преди минута разговарях с един английски капитан, който излизаше от аудиенция при Негово Превъзходителство — заяви Том. — Много бях щастлив да науча, че султанът е превъзмогнал своето неразположение толкова бързо — продължи на арабски той — и вече има възможност да ме приеме и да отговори на молбата ми.