Мусон
Шрифт:
Когато видя тръгналия срещу него човек, Том бе обзет от свръхестествен ужас. Беше отблъскващо противен, като избягал от кошмар. Дълги кичури черна коса се мятаха като змии около страховитото му лице. Ярки белези се спускаха през обезобразения нос и яркочервени устни, изкривени и грозни. Проточил слюнка от крайчеца им, мъжът настъпваше с безумен блясък в погледа.
После тъмата се възцари отново, но Том бе видял вдигнатата над главата сабя и предугадил удара, ловко изви рамене и го избегна. Чу как сабята изсвистя покрай ухото му заедно с шумното издишване на нападателя.
Всичко
Нова мълния блесна в небосклона и той видя жертвата си да се отдалечава с куцукане, захвърлил сабя върху пясъка и стиснал в длани обезобразено лице. Бузата му бе срязана до кокал и кръвта течеше по гърдите му, черна като катран, в синкавата светлина.
В същия миг Том видя, че баща му и Аболи също са сразили противниците си. Те лежаха на земята, единият риташе в конвулсии, а другият се бе свил на кълбо, стиснал с две ръце раната си и широко отворил уста в мълчалив вик на болка.
Големият Дениъл се бе заел с някакъв висок и жилест мъж, гол до кръста, с тяло лъскаво и черно като на змиорка. Останалите нападатели обаче, се оттегляха, обезсърчени от яростната съпротива на малката група.
Тъмнината отново ги обгърна отведнъж и Том усети силните пръсти на Аболи да стягат рамото му, а ухото му долови гласа му:
— Назад към лодката, Клебе! Не се отделяй от останалите!
Затичаха през мекия пясък, като се блъскаха един друг.
— Том тук ли е? — Гласът на баща му бе дрезгав от тревога.
— Тук съм, татко! — отвърна Том.
— Слава Богу! Дени?
— Тук! — Големият Дениъл трябва да бе убил своя човек, защото гласът му се чуваше отблизо.
— „Серафим“! — извика Хал. — Насам!
— „Серафим“! — потвърди заповедта Алф Уилсън и поредната светкавица разкри цялата картина. Още стотина стъпки деляха четиримата от лодката, легнала край разпененото море. Водени от Алф, чакащите ги осем мъже тичаха насреща им, размахали саби, копия и абордажни брадви. Но глутницата хотентоти се бе окопитила и тичаше подире им като хрътки по прясна следа.
Том погледна назад и видя, че раненият от него също се е съвзел и тича пред всички. Макар лицето му да представляваше кървава маска, той размахваше сабята си във въздуха и надаваше боен вик на някакъв непознат език. Забелязал бе Том и тичаше право към него.
Том опита да ги преброи. Може би девет или десет души, реши той, но тъмнината настъпи, преди да установи с точност. Баща му и Алф Уилсън крещяха, за да знаят кой къде се намира и скоро двете групи се събраха. Хал веднага заповяда:
— Отбранителен строй!
Дори в тъмното, те бързо изпълниха маневрата, толкова пъти упражнявана на палубата на кораба. Застанали рамо до рамо, те очакваха атаката, която се стовари върху им, като надигнала се в нощта вълна. Разнесе се звън на метал и ругатни на сражаващи се мъже. И отново блесна мълния.
Хана се добра до края на горичката начело на петнадесет мъже. Нощта им се бе видяла прекалено дълга. Яростта на бурята и скуката на очакването ги надвиха и те се върнаха при дърветата, за да заспят някъде на завет. Разбуди ги шумът от битката. Грабнали оръжия, те нахлуха откъм дърветата.
Мълнията освети биещите се недалеч от лодката и бурното море. Хана ясно видя Хенри Кортни. Той беше начело на хората си с лице обърнато към нея и вдигната в дясна ръка сабя. Спусна се бърз като самата мълния връз главата на един хотентот.
— Дис хом! — изкрещя Хана. — Това е той! Десет хиляди гулдена за залавянето му! — Ком керелз! Елате момчета! — Тя размаха вилата, с която се бе въоръжила и хукна надолу по дюната. Разколебаните мъже, в края на горичката, бяха заразени от примера й. Втурнаха се след нея в диво крещяща тълпа.
Дориан бе останал сам в лодката. Спеше свит на кълбо на дъното й, когато започна битката, но веднага скочи и се хвърли към фалконета при носа. Още беше сънен, но в ярката светлина на мълнията съзря баща си и Том, обсадени от врага, както и новата заплаха, спускаща се откъм дюната.
По време на учения на борда, Аболи му бе показвал как се насочва оръдието върху оста и как се възпламенява. Дориан бе наблюдавал внимателно и дълго се моли, да му позволят да гръмне. Както обикновено, отвръщаха му с вбесяващия довод, че е много малък.
Ето я възможността, която все му убягваше, а баща му и Том имаха нужда от неговата помощ. Посегна към горящия фитил, забучен в сандъче с пясък до фалконета. Алф Уилсън го бе сложил там именно за подобен случай. Хвана го с едната ръка, а с другата улови дългия и извит като маймунска опашка лост на оръдието. Прицели го по посока на крясъците и виковете откъм дюната. Погледна над ствола на фалконета, но мерникът не се виждаше. Както впрочем и целта.
После нова мълния освети плажа като ден. Дориан ги видя да тичат точно срещу дулото му. Водеше ги някаква митологична вещица, ужасяващо женище, размахало вила. С развята отзад сива коса, с изхвръкнали от пазвата и мятащи се насам-натам бели цици, с грозно, изкривено от крясъка, набраздено от старост и безпътен живот лице. Дориан поднесе пламъка към подсипа на оръдието.
Двадесет стъпки дълъг огнен език излетя от дулото му и една кофа шрапнел, всяко топче колкото човешко око, плисна към пясъка. Разстоянието беше точно толкова, при което се получава оптимално разсейване на шрапнела. Хана попадна в центъра на оловния облак. Десетина топчета се забиха в гърдите й, а едно я удари право в челото и отнесе горната част на черепа й, като черупка на яйце. Хвърлена бе по гръб на пясъка, в компанията на шестима от хората си. Останалите застинаха, смаяни от изненадата на избухналото около тях пространство. Трима изквичаха от ужас и се понесоха към закрилата на дърветата. Другите се залутаха объркани, препъваха се в убитите си другари, някои кървяха ранени и всички се чудеха, накъде да хванат.