Мусон
Шрифт:
Дориан бе чул изглежда виковете на арабите от приближаващата го джонка, защото изви глава към тях, а после заплува с вяли плясъци на уморените си ръце, в усилие да се измъкне от пиратите и да стигне своите в лодката. Едва напредваше през къдравата неспокойна вода.
Потресен, Хал преценяваше разстоянията и скоростта на двата съда и разбра, че няма да победят в това състезание.
— Греби! — ревна той отчаяно. — Сто златни лири, ако стигнем първи! Греби! За Бога, греби!
В джонката имаше поне двадесет души. Беше грозен малък съд с парцаливо, кърпено и мърляво платно. Боята му висеше на парцали, а външната обшивка приличаше на зебра от изпражненията
Аболи дърпаше дългото весло с такава сила и мощ, че очите му, налети с кръв, бяха изскочили от орбитите, а набразденото му лице се бе превърнало в ужасяващо зейнала уста. Веслото се гънеше като вейка в огромните му ръце, а водата се разделяше със свистене пред носа на лодката, за да остави бяла пенеста следа зад кърмата.
Джонката обаче бе по-бърза от тях, а разстоянието между нея и Дориан бе по-късо. Хал почувства, как леденият обръч на страха сковава гърдите му и най-накрая разбра, че ще ги изпреварят: намираха се все още на стотина ярда от Дориан, когато капитанът на джонката я изравни с него, зави по вятъра и задържа само толкова, колкото бе необходимо за петима от хората му да се надвесят през борда и хванат тялото на детето.
Измъкнаха го както размахва ръце и крака от морето, вода струеше от дрехите му, а ужасените му писъци звъняха в главата на Хал. Той измъкна пистолета изпод жакета си, но разбра че е безполезно, дори преди да чуе гласа на Аболи:
— Не, Гундуане! Може да нараните момчето.
Отпусна оръжието и загледа как вмъкват Дориан в мръсната джонка, а капитанът й обръща руля и се впуска по вятъра. Платното се изду с плясък и джонката потегли неочаквано бързо по най-благоприятния за нея галс.
Отдалечаваше се бързо към брега. Арабите сипеха обиди и подигравки по техен адрес. Неколцина изпразниха кремъклийките си и куршумите цопнаха около лодката.
Гребците на Хал се приведоха задъхани и плувнали в пот над веслата и загледаха след джонката. Никой не продума, само гледаха подире й, смазани от загубата на очарователното момче, станало всеобщ любимец.
После двама от арабите вдигнаха ритащото телце на Дориан високо във въздуха, така че от лодката добре да видят бледото му лице. Единият измъкна ятагана си от ножницата и го размаха високо над глава, така че сребристото острие улови слънчевите лъчи и заблестя. После вдигна брадичката на Дориан и дръпна главата му назад, като на прасе за клане. Допря острието до гърлото му и го задържа там, като се хилеше на останалите в джонката.
Хал усети как дълбоко в него нещо се откъсва и умира, а през устните му излезе неканен шепот:
— Господи, моля те, спаси момчето ми! Ще направя всичко, което ми повелиш, но моля те, спаси го!
Дориан още се блъскаше в ръцете на арабите и шапката падна от главата му. Златисточервените му къдри се разсипаха върху раменете и грейнаха под слънцето. Смаян, пиратът дръпна ножа от гърлото му. В джонката настъпи раздвижване и целият екипаж се скупчи около Дориан с викове и ръкомахания. Закриха го от погледа на моряците. Тласкана от голямото си триъгълно платно, джонката се отдалечи.
Тя бе вече на две мили от тях, когато Хал дойде на себе си и заповяда да гребат назад към „Серафим“, но през целия път гледаше назад след джонката, която следваше „Минотавър“ на север по протока.
— Там и ще ги търся — прошепна той. — И няма да спра, докато не ги открия.
47.
На борда на „Серафим“ кипеше трескава работа по спасяване на кораба. Това помогна на Хал да преодолее първите ужасяващи часове след загубата. Корабът не можеше да се управлява с фокмачта, такелаж и платна виснали от едната му страна във водата като огромна плаваща котва. Хал нареди да се опънат всички платна по здравите мачти, но това само щеше да отложи мига на крушението.
Под командата на Аболи и Големия Дениъл десетима мъже плъзнаха с брадви по фокмачтата и започнаха да секат въжета и платна от нея. Беше опасна дейност, защото при всяко прекъснато въже, равновесието на мачтата се нарушаваше и тя опасно се завърташе, заплашвайки да изтърси хората във водата.
„Серафим“ се бореше срещу чудовищната тяга на нежеланата си котва и приближаваше кораловите рифове, докато Хал тичаше от единия борд до другия, гледаше приближаващия бряг и наставляваше хората си на фокмачтата, като им показваше основните задържащи я въжета.
Вечно зеленият издут гръб на Раш Ибн Кум се издигаше все по-високо над борещия се за живота си кораб. Вълните надигаха корпуса му, докато дъното се плъзгаше към рифовете, наточили черни коралови зъби, готови да изкормят „Серафим“.
Но ето че най-подир рухналата мачта остана да се държи само на един щаг — десет инча дебело въже. Беше се опнало, твърдо като стомана, а от голямото напрежение мокрите му нишки започнаха да сълзят. Големият Дениъл отпрати останалите секачи на палубата, а сам остана да балансира без усилие върху неспокойната фокмачта. Застана устойчиво и внимателно пресметна удара. Вдигна брадвата високо над главата си, преди да я стовари върху опънатото въже. Премерил бе силата така добре, че не пресече цялото въже, а само пет от съставните в оплетката му.
Докато останалите се разнищваха и късаха със силно камшично плющене, а мачтата тромаво започна да се завърта под краката му, Големият Дениъл едва успя да притича по наклонената й повърхност до палубата горе. Най-накрая дебелият край на фокмачтата прехвърли със скърцане и скриптене борда и цопна в морето. Корабът бе свободен.
„Серафим“ реагира веднага и с благодарност на освобождаването си. Силно наклонената палуба се изправи, а корабът се подчини на руля с почти осезаема радост. Носът се изви към безопасните води далеч от Раш Ибн Кум, който се канеше да му стане вечен пристан.
Хал бързо прекоси палубата към подветрената страна и се помъчи да запамети мястото, където щеше да бъде изхвърлена върху рифовете отдалечаващата се мачта. След това цялото му внимание бе насочено към осигуряване на безопасен пристан за кораба.
След известни промени в платната на двете останали мачти, както и на руля, той успя да прекара тежко ранения „Серафим“ покрай носа в залива от другата му страна. И тук веднага разбра защо Ал Ауф бе избрал именно това място за засадата си.
Беше затворен залив с такава дълбочина, че повърхността му синееше под слънцето като в открито море. Високият нос го пазеше от набезите на мусона, а когато погледна през борда, ясно видя равното пясъчно дъно на десет фатома 61 отдолу.
61
Фатом — мярка за дължина, използвана за измерване на дълбочина или въжета, равна на 6 фута (приблизително 183 см).