Музей на страха
Шрифт:
— Мисля да ида и да му дам телефонния си номер. Да му предложа да го отменя една нощ, в случай, че старикът се позадъха…
— Добър вечер, дами и господа — започна Колъпи. Гласът му беше тих, дрезгав, нетрепващ. — Когато бях младеж, предприех прекласифициране на класа Pondigae,големите маймуни…
Равнището на шума в залата спадна, но не изчезна съвсем. Хората тук повече ги интересува да хапнат и да пийнат, отколкото да слушат как някой им говори за маймуните, помисли
— И тогава се сблъсках с проблем: къде е мястото на човечеството? Дали принадлежим на Pondigaeили не? Дали принадлежим към рода на големите маймуни, или сме нещо по-специално? Това беше въпросът, пред който бях изправен…
— Ето я и доктор Кели — каза Пендъргаст.
Смитбак се обърна с живо, изпълнено с очакване изражение на лицето. Но високата, с медноруса коса дама мина покрай него без изобщо да го погледне и се насочи към масата с храната.
— Хей, Нора! Цял ден се мъча да се свържа с теб!
О’Шонеси видя как писателят хукна подире й, а след това се зае със сандвича си с шунка и сирене. Доволен беше, че не му се налагаше да върши всичко това, за да си изкарва прехраната. Как издържаха? Да се мотаеш, да бъбриш безцелно с напълно непознати хора, които никога повече няма да видиш, да се опитваш да проявиш някакъв интерес към блудкавите им доводи, и всичко това — на фона на велеречие и тъпотии. Струваше му се невъобразимо, че има хора, които харесват подобни празненства.
— И нашите най-близки живи роднини…
Смитбак вече се връщаше. Реверите му бяха изцапани с рибешки яйца и сладолед. Изглеждаше поразен.
— Да не би да ви се е случил инцидент?
— Може и така да се нарече.
О’Шонеси се озърна и видя тръгналата подир оттеглящия се Смитбак Нора. Никак не изглеждаше весела.
— Нора… — опита се отново да я заговори Смитбак.
Тя го застигна, изражението й бе яростно.
— Как можа! Информацията, която ти дадох, беше конфиденциална!
— Но, Нора, аз го направих заради теб. Не разбираш ли? Сега не могат да пипнат с пръст…
— Тъпанар такъв! Цялата ми кариера е съсипана! След случилото се в Юта, със закриването на Музея на Лойд, тази служба беше последната ми възможност. А ти я съсипа!
— Нора, ако само можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше…
— Ти ми обеща! А аз ти се доверих! Господи, не мога да повярвам, прецакана съм отвсякъде. — Тя се огледа, след това се извърна към него с удвоена свирепост: — Да не би това да е някакво отмъщение, загдето не поисках да наемем общ апартамент?
— Не, не, Нора, тъкмо наопаки, исках да ти помогна. Кълна се, че в крайна сметка ще си ми благодарна за…
Горкичкият, изглеждаше съвсем безпомощен. На О’Шонеси му стана жал за него. Не ще и дума — беше влюбен в тази жена, а ето, че съвсем очевидно беше
Тя изведнъж се обърна към Пендъргаст:
— А и вие също!
Пендъргаст повдигна вежди, след което остави внимателно блината си в чинията.
— Да се промъквате по този начин в музея, да отваряте брави, да възбуждате подозрения. Вие започнахте всичко това!
Пендъргаст се поклони.
— Най-дълбоко съжалявам, ако съм ви причинил някаква неприятност, доктор Кели.
— Неприятност ли? Та те ще ме разпънат на кръст! И всичко това да излезе в днешния вестник. Иде ми да ви убия. Всички до един!
Тонът й се беше повишил и хората започнаха да гледат към тях, а не към мъжа на подиума, който продължаваше да каканиже за класифицирането на големите маймуни.
След това Пендъргаст каза:
— Усмихнете се. Приятелят ни Бризбейн ни гледа.
Нора погледна през рамо и О’Шонеси проследи погледа й към подиума. Видя, че в тях се беше втренчил добре облечен мъж — висок, изтупан, със зализана назад черна коса. Не изглеждаше никак доволен.
Нора поклати глава и сниши глас.
— Господи, аз дори не трябваше да разговарям с вас. Просто не мога да повярвам в какво положение ме поставихте.
— Въпреки всичко, доктор Кели, аз и вие трябва да поговорим — рече тихо Пендъргаст. — Нека се срещнем утре вечер в седем в „Тен Рен тий енд Гинсенг къмпани“, на улица „Мот“, номер 75. Моля ви.
Нора го изгледа все още свирепа и се отдалечи.
Бризбейн веднага дотърча с дългите си крака и се изтъпани пред тях.
— Каква приятна изненада — рече той с хладен обертон в гласа. — Агентът от ФБР, полицаят и журналистът. Най-несветата троица, която някога съм виждал.
Пендъргаст склони глава.
— А вие как сте, господин Бризбейн?
— О, в най-добра форма.
— Радвам се да го чуя.
— Не си спомням да съм виждал имената ви в списъка с гостите. Особено вас, господин Смитбак. Как успяхте да се промъкнете през охраната?
Пендъргаст се усмихна и заговори тихо:
— Сержант О’Шонеси и аз сме тук по служба. А що се отнася до господин Смитбак — е, сигурен съм, че нищо не би му допаднало повече от това да го изхвърлите оттук. Какво по-добро продължение на днешната му статия в „Таймс“.
Смитбак кимна.
— Благодаря ви, така е.
Бризбейн не помръдваше, усмивката бе застинала върху лицето му. Погледна първо Пендъргаст, после — Смитбак. Забеляза изцапания смокинг на Смитбак.
— Майка ви не ви ли е казвала, че хайверът се поднася в устата, а не по реверите? — каза той, врътна се и тръгна.
— Идиот — прошепна Смитбак.
— Не го подценявайте — отвърна Пендъргаст. — Зад гърба му са „Мойген-Феърхевън“, музеят, а може би и кметът. И в никой случай не е идиот.