Музей на страха

Чайлд Линкълн

— Защо просто не отидем у вас? — попита момичето.

— Моите са си у дома. — Пол я прегърна и я целуна. — Не се безпокой, тук е страхотно.

Лицето й пламтеше, чуваше дишането й. Потърси с поглед напред най-тъмното, най-уединеното местенце, което можеше да намери. Бързешком, тъй като не искаше да изпусне момента, той свърна от павираната пътека и се мушна в най-гъстите рододендронови храсти. Тя го следваше с радост. При самата мисъл за предстоящото по тялото му пробяга тръпка. Рече си, че тук само изглеждаше пусто. Непрекъснато имаше хора.

Проби

си път в най-гъстия храсталак. Въпреки че есенното слънце бе виснало ниско в небето, покровът от явори, лаврови храсти и азалии създаваше някакъв призрачен полумрак. Опита се да убеди сам себе си, че е уютно, почти романтично.

Най-сетне стигнаха до едно скрито местенце — дебел килим от мирт, обрамчен с тъмни храсти. Тук никой нямаше да ги види. Бяха съвсем сами.

— Пол? Ами ако някой бандит…

— Никой бандит няма да ни види тук — отговори бързешком той, взе момичето в обятията си и го целуна. То отвърна, отначало колебливо, после по-пламенно.

— Сигурен ли си, че това място е безопасно?

— Разбира се. Съвсем сами сме.

Пол се огледа за последен път, полегна върху тревата и я притегни към себе си. Отново се целунаха. Пол мушна ръка под блузата й и тя не го спря. Почувства как дишането й се ускори, гърдите й се завълнуваха бързо-бързо. Птиците вдигаха врява над главите им, а миртът ги обгръщаше като дебел зелен килим. Беше много хубаво. Пол си помисли, че това бе страхотен начин да го направи. Имаше да разказва после. Но най-важното бе, че щеше да се случи. Приятелите му нямаше повече да му се присмиват — последният девственик в горните класове на училището „Хоръс ман“.

Той я притисна нетърпеливо и разкопча няколко копчета.

— Не натискай толкова силно прошепна момичето и се извъртя. — Земята е корава.

— Извинявай.

Отместиха се малко встрани върху гъстия мирт в търсене на по-удобно място.

— Сега пък някакво клонче ми убива на гърба.

Тя изведнъж се сепна.

— Какво?

— Счу ми се шумолене.

— От вятъра е.

Пол се отмести още малко и отново се прегърнаха. Усещаше пръстите си дебели и несръчни, докато дърпаше ципа на панталона й и доразкопчаваше блузата. Гърдите й се разлюляха освободени и при вида им — той усети, че се възбужда още повече. Положи длан върху голата й диафрагма и я плъзна надолу. Нейната далеч по-опитна ръка го изпревари и го улови първа. Усетил нежното й стискане, той изпъшка и я тласна напред.

— Ох. Почакай. Това клонче още ми убива.

Тя се изправи до седнало положение, задъхана, русите й коси се плиснаха върху раменете. Пол също седна, желанието се бе смесило с разочарование. Виждаше сплесканата трева там, където бяха лежали. Миртът бе смачкан и той видя очертанията на светлата клонка. Мушна ръка в мирта, хвана я и я дръпна ядно, опита се да я измъкне.

Нещо обаче не беше наред — на пипане беше странно, студено, меко и когато излезе изпод мирта, той видя, че изобщо не беше клон, а ръка. Листата се разпиляха и разкриха бавно, сякаш с нежелание,

останалата част от тялото. Пръстите му се отпуснаха и ръката падна върху зеленината.

Момичето изпищя първо. Отдръпна се пълзешком, изправи се, препъна се, пак се изправи и затича, с разкопчан цип на джинсите с плющяща около тялото му блуза. Пол също се бе изправил, но чуваше единствено шума от трошащите се под стъпките й клонки. Всичко се бе случило толкова бързо, че сякаш беше някакъв сън. Усети как страстта му стихва заменена от облялата го вълна на ужаса. Обърна се да хукне. Но се спря и погледна потресен назад, ръководен от някакъв импулс да се увери дали всичко това бе истина. Пръстите бяха отчасти свити и бялата кожа бе изкаляна. А в мрачината по-нататък, под гъстия храсталак лежеше останалата част.

Втора глава

Доктор Бил Даусън се облегна на мивката и се вгледа без особен интерес в грижливо изрязаните си нокти. Още един, след това — обяд. Слава Богу. Чаша кафе и сандвич в магазина за деликатеси на ъгъла. Не беше съвсем сигурен за сандвича; може би синкавата кожа на последния труп го накара да си помисли за бекон. Във всеки случай доминиканецът зад щанда в магазина бе превърнал правенето на сандвичи в изкуство. Даусън почти можеше да усети хрупкавата салата, вкуса на доматения резен върху майонезата…

Сестрата донеса картона и той вдигна глава. Черната й коса беше късо подстригана, имаше стегнато тяло. Хвърли поглед на картона без да го вземе и й се усмихна.

— Какво имаме тук? — попита.

— Убийство.

Въздъхна подсилено и извъртя очи.

— Колко станаха за днес — четири? Сигурно са открили ловния сезон. Огнестрелна рана ли е?

— Не. Множество прободни рани. Намерила са я в Сентръл Парк в „Криволиците“.

Той кимна.

— Там ги изхвърлят, нали? Представям си. — Страхотно. Още едно шибано убийство. Погледна часовника си. — Докарай го, ако обичаш.

Изгледа излизащата сестра. Хубавка, много хубавка. Завърна се след минута с количка, покрита със зелен чаршаф.

Той не пристъпи към трупа.

— Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно днес, а?

Сестрата се усмихна.

— Не мисля, че идеята е добра, докторе.

— Защо?

— Казах ви и преди. Не излизам с лекари. Особено пък с онези, с които работя.

Той кимна, свали очилата си от челото и се ухили.

— Но аз съм твоят духовен приятел, нали не си забравила?

Тя се усмихна.

— Едва ли.

Забеляза обаче, че бе поласкана от интереса му. По-добре обаче ще е да не насилва нещата, не и в наши дни. С всичките тези приказки за сексуален тормоз и тъй нататък.

Въздъхна и се оттласна от мивката. Сложи си чифт нови ръкавици.

— Включи видеокамерите — каза на сестрата, докато се приготвяше.

— Добре, докторе.

Взе картона.

— Тук пише, че имаме бяла жена, идентифицирана като Дорийн Холандър, на 27 години, от Пайн крийк, Оклахома. Идентифицирана от съпруга й.