Музей на страха

Чайлд Линкълн

— Те са, че съм богат и че съм предприемач. Двата ми наистина непростими гряха. Mea culpa.

Противно на по-добрите си журналистически инстинкти, Смитбак усети как го обзема гняв. Беше изпуснал интервюто. Всъщност то направо бе безвъзвратно изгубено. Този тип бе слузест гадняр, но се справяше изключително изкусно с пресата. Дотук Смитбак не беше изкопчил нищо и нямаше да изкопчи нищо. Въпреки това направи още един опит.

— Все още не сте обяснили…

Феърхевън се изправи.

— Смитбак, ако само знаехте колко предвидими

сте вие и вашите въпроси — ако само знаехте колко досаден и посредствен сте като репортер и, съжалявам да го кажа, като човешко същество — щяхте да потънете в земята.

— Бих искал обяснение на…

Но Феърхевън вече натискаше някакъв звънец. Гласът му заглуши края на въпроса на Смитбак.

— Госпожице Галахър, бихте ли била така добра да изпроводите господин Смитбак?

— Да, господин Феърхевън.

— Но това е доста рязко…

— Господин Смитбак, уморих се. Срещнах се с вас, защото не исках да прочета във вестника, че съм отказал коментар. Освен това бях любопитен да ви видя, за да разбера дали евентуално не сте с една глава над останалите. След като задоволих любопитството си, не виждам причини да продължавам този разговор.

Секретарката стоеше до вратата, солидна и непомръдваща.

— Господин Смитбак? Насам, моля.

На излизане Смитбак поспря в най-външната секретарска стая. Въпреки усилията си да се овладее, целият трепереше от възмущение. Феърхевън бе парирал неблагоприятните публикации за себе си повече от десетилетие и, разбира се, бе станал много добър в тази игра. Смитбак си беше имал и преди работа с други неприятни интервюирани, но този наистина успя да го вбеси. Да го нарича досаден, посредствен, ефимерен — за кого се мислеше той?

Самият Феърхевън бе прекалено хлъзгав, за да бъде прикован до стената. Нищо чудно. Но имаше и други начини да се научи това-онова за хората. Хората с власт си имат врагове, а враговете обичат да говорят. А понякога враговете работят за тях, под самите им носове.

Погледна секретарката. Беше млада сладурана и изглеждаше далеч по-достъпна от свирепите цербери, населяващи вътрешните кабинети.

— Всяка събота ли сте тук? — усмихна се безгрижно той.

— Повечето съботи — рече тя и вдигна глава от компютъра си. Беше хубавка с лъскавата си червена коса и опръсканите си с лунички бузи. Трепна вътрешно, защото изведнъж се сети за Нора.

— Кара ви здраво да работите, нали?

— Господин Феърхевън ли? Разбира се.

— Сигурно ви принуждава да работите и в неделя.

— О, не — отвърна тя. — Господин Феърхевън никога не работи в неделя. Тогава ходи на църква.

Смитбак изрази престорено учудване.

— На църква ли? Католик ли е?

— Презвитерианец.

— Обзалагам се, че не е лесно да се работи за него.

— Не, той е един от най-добрите началници, които съм имала. Всъщност много държи на нас, дребните рибки.

— Никога не бих го предположил — рече Смитбак, намигна й и излезе от стаята.

Навярно си я чука, нея и останалите „дребни рибки“, помисли си той.

Когато излезе отново на улицата, Смитбак си позволи най-непрезвитерианска серия от клетви. Ще разрови миналото

на този тип, докато не узнае и най-малките подробности — чак до името на проклетото му любимо плюшено мече. Човек не може да стане едър строителен предприемач в Ню Йорк и да не изцапа ръцете си. Трябваше да има, със сигурност имаше много мръсотия и той щеше да я открие!

Четвърта глава

Манди Еклънд изкачи мръсните стълби на метростанцията към Първа улица, зави на север по авеню „А“ и се затътри към парка „Томпкинс скуеър“. Зад анемичните Дървета на парка се виждаше небето, едва обагрено от моравата зора. Ниско над хоризонта бледнееше зорницата.

Манди загърна шала си по-здраво върху раменете в безплоден опит да прогони утринния хлад. Чувстваше се леко замаяна; ходилата я наболяваха при всяка стъпка по тротоара. Ала вечерта в „Клуб Писоар“ беше страхотна: музика, безплатни питиета, танци. Цялата тайфа от агенцията „Форд“ беше там, както и група фотографи, хората от списания „Мадмоазел“ и „КОСМОПОЛИТЕН“, всички, които значеха нещо в света на модата. Тя наистина успяваше. Самата мисъл за това все още я смайваше. Само допреди шест месеца работеше в „Роднис“ в Бисмарк и правеше безплатни поправки на дрехите. Тогава в магазина се появи подходящият човек. И ето, че вече беше в ателиетата на агенцията „Форд“. Самата Айлийн Форд я бе взела под крилото си. Всичко ставаше по-бързо, отколкото някога си беше мечтала.

Баща й телефонираше почти всеки ден от фермата. Странно беше, всъщност — много мило, как се тревожеше за това, че тя живее в Ню Йорк сити. Смяташе града за бърлогата на порока. Щеше направо да се побърка, ако разбереше, че е стояла до призори. Той още искаше тя да постъпи в колеж. И може би щеше и да го направи — някой ден. Но сега точно беше на осемнайсет години и пред нея беше целият живот. Усмихна се нежно при мисълта за консервативния си стар баща, който караше своя трактор „Джон Диър“ и се безпокоеше за нея. Този път тя ще му се обади, ще го изненада.

Зави по Седма улица, пресичаща тъмния парк, като предпазливо се оглеждаше за бандити. Ню Йорк беше вече много по-безопасен град, но малко повечко внимание никога не бе излишно. Бръкна в чантичката си и пръстите й обвиха успокоително флакончето със сълзотворен спрей, прикрепено към ключодържателя й.

Двамина бездомници спяха върху парчета от кашони, а един мъж с окъсан кадифен костюм седеше на пейка, пиеше и климаше с глава. Ранният бриз разлюля безучастните явори и листата им се разшумяха. Бяха започнали да се обагрят в жълто.

Отново й се прииска апартаментът й да не беше толкова далеч от метростанцията. Не можеше да си позволи таксита — поне още не — и да измине през нощта девет пресечки до дома не беше никак приятно. Отпървом кварталът й се стори приятен, но после западналостта му започна да я дразни. Заселваха се и по-богати хора, но не достатъчно бързо: нечистите жилища и старите, изтърбушени сгради, зазидани със сгуробетонни блокчета, бяха потискащи. Районът „Флатайрън“ щеше да е по-добър, или може би дори Йорквил. Много от моделите на „Форд“, преуспелите, живееха там.