Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Другият начин беше лесният. Тази нощ щеше да е така.

Джеръм облече черен найлонов анцуг върху черното поло, обу черни маратонки „Конвърс“. По-рано през деня имаше смутове недалече от дома му на Силвър Авеню, по-късно се прехвърлиха в „Мишън“ и парка „Долорес“. Джеръм се сети, че ще изтеглят Националната гвардия от „Силвър“ и ще се надяват хората да си стоят вкъщи заради полицейския час.

Поусмихна се. Обикновените хорица бяха такива тъпчовци.

Беше в добра форма. Няколкото дни в килията не му навредиха. Можеше просто да изтича до „Силвър“, но с нещо трябваше да отнесе товара, а искаше да изчака, преди пак

да отмъкне нечия кола. Последния път не му провървя особено.

Излезе от апартамента малко след един през нощта, качи се в бричката без номера, която използваше за лични работи и измина целия път до „Силвър“ с угасени фарове. При игрищата забави и се загледа, макар че никой не играеше.

Стигна до наредените плътно магазини, спря пред втория — „Ейс Илектрикс“ — и излезе, стъкълцата хрущяха под краката му. Само няколко крачки по тротоара и влезе в магазина през разбитата витрина. Извади фенерчето от джоба си и огледа рафтовете. Повече, отколкото очакваше. Гвардията сигурно си вършеше добре работата по отпъждането на мародери.

За съжаление дреболиите не бяха от висока класа, но пък и в тази част на града не би трябвало да се надява на това. Само радиокасетофони, часовници и каквито още джунджурии мистър Ейс наричаше „електрически“. Джеръм не си губеше времето във вайкане. Всичко тук му беше под ръка. Все щеше да изкара парици. Прибра няколко по-засукани наглед касетофона, измъкна се край назъбените стъкла и остави плячката на задната седалка.

През три врати беше магазинът за железария на Ратафия, къде по-добро място, но там се наложи сам да счупи витрината. Откри две кутии, натъпкани догоре с лъскави инструменти. Тежаха адски, но си струваше да ги отнесе, не бяха евтини.

Отсреща прозорците на спиртния магазин бяха смлени, но решетките си стояха непокътнати и Джеръм, като се пресягаше, измъкна двайсетина-трийсет бутилки, които стигна с ръка или придърпа с лоста.

Щъкаше неуморно по улицата, без да срещне никой, чуваше само стъпките си по парчетата стъкло. Вратата на дупката за евтинийки беше изтърбушена, но кой ли би си взел нещо оттам? Само подбра два костюма, които май щяха да му подхождат, три-четири рокли за Кери. Метна ги небрежно в колата. Помисли и се върна. Награби голям камион за Деймиън, страшнички кукли с мечове, автоматчета почти като истински. Хлапето щеше да помисли, че вече е Коледа.

Скапана улица, но той не се оплакваше. Каквото избере, негово си е. Мина на още места — струпа в багажника консерви с хранителни концентрати и задигна от касата цяла пачка прекрасни, истински купони за безработни.

Осемнайсет минути. Достатъчно. Качи се в колата, пусна се обратно по „Силвър“ и зави по „Палу“. Жива душа не се мяркаше, както бе казал на Кери. Обясни й за полицейския час. Хората се спотайват вътре. Плашат се да не ги гръмнат, но той не се боеше.

А тя се тревожеше. Такава си беше. Нека. Ще остане предоволна, когато той стовари всичко в апартамента.

Добре знаеше как да си опече работата. Действаш по принуда или ако е лесно. Тази нощ наистина беше лесно.

32.

Уес Фаръл смътно си спомняше, че не можа да заспи.

Ако имаше нещо вярно, а поне така му се струваше, жената на Моузес Макгайър, Сюзън, въобще не беше очарована от хрумването на своя съпруг да доведе вкъщи от бара един пиян непознат, за да прекара нощта на дивана в техния хол.

Бебето

се събуди поне три пъти, макар че това предполагаше през останалото време да е спало, а Уес не би могъл да се закълне, че е така. Чуваше всякакви шумове, единият от съпрузите или двамата едновременно тътреха крака наоколо, отваряха хладилника, препираха се — „_Моля те_, би ли я донесъл тук? Няма да се размотавам напред-назад по нощница, докато _твоето_ приятелче хърка на дивана.“ Какво оставаше пък за хленчещото бебе.

И щом розовопръстата богиня на зората освети небето, Моузес Макгайър с помътнели очи влезе в хола и пусна ключовете на Уес на пода до дивана. Тънък намек.

Лидия, бившата жена на Уес, бе пожелала кучето, за да й прави компания, защото съпругът й прекарваше повечето време извън дома, в съдилищата, а след като децата заживяха самостоятелно, не искаше да стои сама в голямата къща. И щеше да се чувства по-сигурна.

Но когато уговаряха условията на развода, Лидия реши, че вече не иска кучето. Е, обаче и Уес нямаше желание да се грижи за боксера. Поначало тази твар не се радваше на симпатията му. За него си остана „кучето на Лидия“ — Бартоломю или накратко Барт.

И Лидия каза: „Добре тогава, отива в приюта за бездомни животни“. Винаги се изумяваше от лекотата, с която Лидия ръсеше подобни приказки. Нима това беше едно от присъщите й качества? Вече не беше сигурен, вероятно и никога не е знаел.

Не му даваше сърце да позволи това. Твърде много неща се разпаднаха за бързо отминалите години, откакто по-малката, Мишел се изнесе от къщата. Незнайно защо не се примири с мисълта Барт да попадне в приюта.

Тази сутрин си представяше колко сърдит му е Барт. В края на краищата, господарят му отсъстваше почти осемнайсет часа. Щом завъртя ключа във вратата и Барт се изпречи пред него, заскимтя.

— Ей, друже, извинявай.

Почеса го между ушите. Подвило опашка, кучето се притисна към крака му за секунда-две, после го поведе към кухнята. Уес би трябвало да се гордее с него — Барт бе издърпал вчерашния „Сан Франциско Кроникъл“ от масата на пода и го бе употребил по предназначение. Но си личеше, че кучето е засрамено, въпреки всичко.

Не беше особено настроен да изведе Барт на разходка по пътеките край Деветнайсето Авеню, но смяташе, че е длъжен. Често му се мяркаше мисълта, че грижите за Барт са му нещо като душевна спасителна лодка, връзка с човека, който той представляваше, когато още имаше дом, деца, жена, работа — отговорности, поддържащи духа му и придаващи смисъл на всекидневието. Сега имаше само Барт, едно глуповато застаряващо куче и за нищо на света не би се отказал от тази грижа.

Не че много го биваше да се грижи за кучето — изминалото денонощие беше достатъчно доказателство. Но и в семейните отношения не се показа твърде способен.

Освободеният от каишката Барт се втурна по своите си работи и се отдаде на естествените нужди. Уес вървеше по асфалтовите пътеки и потръпваше, все още само по тениска и шорти.

На връщане с колата от „Шамрок“ му светеше бледичкото слънце, но сега то бе предпочело да се скрие в ниско надвисналите облаци. Не срещаше никого. Нямаше сенки, защото слънцето не се виждаше. Пълно безветрие. Околността, обикновено бучащата улица, дори целия град, като се замисли, бяха някак неестествено, призрачно смълчани. Уес спря и се заслуша. Барт изскочи отнякъде и седна до него.