Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Почти пропусна чукането на вратата.
— Госпожице Синклер? Мелъни?
_Какво?_ Никой не знаеше, че е тук, освен…
Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.
— Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.
Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.
Пусна завесата и отстъпи от прозореца. Отново тихо трополене по вратата.
— Госпожице Синклер? —
Изчака колкото издържаха нервите й, после надникна иззад завесата. Бе си отишъл.
Пак заобиколи леглото, вдигна слушалката на телефона и набра няколко цифри. Бе й втълпено никога да не се обажда след десет вечерта, но този път реши да направи изключение.
Чу уморен глас:
— Ало? Кое време е, та звъните?
— Синди?
— Мелъни? Къде си? Всичко наред ли е?
— Направо чудесно. Обаждам ти се само за едно нещо…
— Ами, да, разбира се, казвай…
— Синди, що не си го набуташ?
Затвори.
29.
Глицки се качи направо в „Убийства“, но когато докараха Лорета Уейджър в Палатата, дежурният в отдела Марсел Лание реши, че е по-благоразумно да премести сенаторката, за да я отърве от журналистическия цирк. Избра стая, която не вярваше да бъде особено посетена през следващите два-три дни — кабинета на Крис Лок. Осигури двама униформени полицаи и им нареди да изчакат в преддверието, докато се появи лейтенант Глицки. Ставаше все по-объркано и той вече в нищо не беше сигурен. Тази вечер сенаторката се размина на косъм със смъртта и Лание нямаше да позволи втори опит, поне докато изтечеше смяната му.
Глицки освободи двамата полицаи от задължението, затвори вратата и за първи път от почти двайсет й пет години остана насаме с Лорета Уейджър.
Тя вдигна глава. Седеше със сковано изпънат гръб, подвила единия крак под себе си на диван в кабинета на Лок. Остана обърната в профил. Глицки се задържа до вратата. Впечатли го овладяната поза, съчетана с уязвимостта, изписана на лицето.
— Здравей, Лорета. — Направи крачка към нея. — Как си?
От шока тя говореше сякаш по навик.
— Не знам как съм. Аз не… казаха ми, че един куршум е минал само на десетина сантиметра от мен.
Тя измъкна крака си, изправи се и застана срещу него. Беше боса и по-ниска, отколкото бе останала в спомените му, малко над метър и половина. Обувките и портмонето с цвета на синия й костюм бяха оставени на пода до дивана.
— Но Крис… — Тя уморено завъртя глава и помълча. — Не по мое желание се срещаме отново така. — Позволи на раменете си да увиснат. — Но пък ти предпочете повече да не се срещаме.
Глицки реши да не отвръща на последните думи.
— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — Чувстваше, че трябва да каже още нещо, да обясни, но не разбираше защо. — Аз ръководя отдела, разследващ убийствата. Смъртта на Крис Лок е твърде важен случай. И доколкото разбирам, ти си единствената свидетелка. Бих искал да чуя как е станало.
Лорета затвори очи, въздъхна. Глицки знаеше, че трябва да е минала поне веднъж през същото тази вечер.
— Вече разказах пред неколцина полицаи и включен магнетофон. Сигурно досега всичко е напечатано.
— Сигурно.
— Но искаш пак да чуеш?
Глицки сви рамене. Не разбираше защо е поискала да говори с него, но се досещаше какво е накарало Лание да се съобрази с желанието й.
— Ако решиш да изпълниш молбата ми, ще ти бъда благодарен. Казаха ми, че си поискала да ме извикат. Ето, сега съм тук.
— Е, когато е по задължение…
— Такъв съм си, Лорета. Старая се да си върша работата. И ти знаеш това.
Мълчание. А после:
— Помня.
Неочаквано, както вече стоеше пред нея, почувства дланта й на лицето си, но тя се отдръпна в същия миг.
— Добре — промълви Лорета, — но, Божичко, толкова съм уморена!
Глицки кимна.
— Чувал съм я тази дума. Искаш ли да седнеш?
Гласът й стана гърлен.
— _Да седна?_ Сладурче, това вехто тяло иска _да полегне_. — Отново се върна в ролята на сенатор. — Шегичка, лейтенант. Да седнем.
Той включи касетофончето си и я остави да се изприказва.
— Крис и аз вечеряхме с Мохандас и някои от неговите хора. Опитвах се да съгласувам усилията ни, за да се съсредоточим всички в една цел, да сложим край на тези проблеми, а не да се настъпваме по краката през цялото време. Да си подадем ръка, така да се каже. А Филип не гледа на положението точно както… ами, както го виждаше Крис Лок. Или аз. През цялото време се опитвах да му внуша, че сепаратизмът доникъде няма да ни доведе. Нито сегрегацията. Трябва да работим всички заедно.
Ейб, може и да е било наивно, но си казах, че ако аз и Крис — двама чернокожи, успяващи да направят нещо в самата система — все някак проясним ума на Филип, _смекчим_ поне малко позицията му, ще имаме по-добър шанс да усмирим града.
Филип май упорито вижда тези… тези трагедии като възможност, от която _да се възползва_. Струва му се, че сега е моментът да изстиска отстъпки от властта. И повечето време ни разясняваше _възгледите_ си. Той поне така си ги нарича.
Вече ми беше ясно, че ще трябва още неведнъж да говорим с Филип, да налеем малко ум в главата му, затова сритах Крис под масата и му напомних, че сме искали да отскочим до палатковия лагер в парка „Долорес“. Вероятно си чул, че там някакъв гений решил да приложи на практика сегрегацията. За да нямало излишни пререкания между представителите на различните раси.
Крис недоумяваше какво точно сме щели да правим там, а аз му казах, че според мен — и сега мисля същото — май това е един от редките моменти, когато можеш и да натрупаш малко точки в политиката, и да свършиш нещо добро. А Крис Лок се поддава… извинявай, поддаваше на такива доводи, вероятно и ти знаеш.
Но докато стигнем там, вече станало напечено. Разбира се, никой от градските умници не се сетил за последствията, но разпънали лагера само на две пресечки от мястото, където бил застрелян Майкъл Мюлън. Затова бялата половина от лагера, представи си само… бялата половина нарекла своята част Мюлънтаун. И за да отвърнат на удара или както щеш го наречи, в другата част, така наречената „африканска“, някой поставил табела „Джеръм Рийз Сити“. Както вече се досещаш, табелата стояла не повече от пет минути.