Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Смятам, че трябва да се махнеш от града, поне за малко.

Кевин кимна.

— Добре, за една нощ. Ти решавай, Мелъни, по те бива да разсъждаваш от мен.

Минаваше единайсет. Тя сви по първата отбивка вдясно и навлезе в Бризбейн. Край брега бяха наредени множество мотели и Мелъни се спря на третия, „Звездата“, защото паркингът беше във вътрешен двор, невидим откъм улицата. Кевин остана в колата, когато тя отиде в рецепцията. Раменете му увиснаха, ребрата го мъчеха.

—

Знаеш ли, че никога не съм правила това?

— Кое?

— Не съм отсядала в мотел. Казах на човека, че съм сама. Май ми хвърли око.

Тя шепнеше, пусна телевизора, за да има шум в стаята. Прескочи каналите с новинарски емисии, видя повторно излъчване на „Земя на гиганти“ и остави тази програма.

Бе спряла точно пред вратата на стаята и Кевин някак се измъкна от колата. Сега проверяваше дали завесите покриват плътно прозорците. После се отпусна на единственото двойно легло и се взря в Мелъни, кръстосала крака в също единственото, почти зелено кресло.

Кевин си каза, че въпреки почти целия ден страшно напрежение зад волана, Мелъни несъмнено е била най-добре изглеждащата жена, която нощният дежурен в мотела е виждал от много дни насам. Нищо чудно, че е опитал да я свали — необвързана млада жена, спряла за през нощта в такова леговище.

И в мъждивата светлина на стаята нейната тъмна коса запазваше блясъка си. Носеше мъжка риза, втъкната под колана на приятно обтегнати по тялото й дънки. Ризата още изглеждаше току-що изгладена, под разкопчаните горни три копчета се виждаше сянката между закръглените гърди. И късче от белия дантелен сутиен. Нямаше и представа, как тя успяваше да съхрани свежестта си дори в подобни условия. Преди се дразнеше от недосегаемия й вид, но тази вечер дори не му хрумваха такива мисли.

Раменете й сякаш се освободиха от напрежението. Мелъни тихичко въздъхна.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не знам — отвърна той, болеше го дори от няколко изречени думи. — Май пак ще опитам да говоря с Уес.

Завлече се до телефона, изчака до осмия сигнал и затвори. Не попита Мелъни къде според нея може да е Уес — знаеше какво ще каже и се боеше да не е права, да не се окаже, че Уес пак се натрясква до безсъзнание.

Свлече се на един твърд стол, затвори очи и опря брадичка на гърдите си, но веднага я вдигна.

— Божичко, все ми е пред очите. Щом ги затворя и пак го виждам…

— Артър Уейд ли?

— Минава ми през ума, че само ако _знаех_… Нали разбираш, не ми се вярваше, че ще стигнат дотам, може би не съм…

— Кевин, каквото си могъл, направил си го.

Кевин поклати глава и се насили да продължи.

— Не. Не беше достатъчно, Мел. Ако бях опитал да…

— Но как?

— Ей в това е работата. Не сели сещаш? Можех. Отначало още трябваше да проумея. Много се забавих.

— Но нали си _стигнал_ до него.

— Стигнах. После онези ме докопаха.

— Не си виновен ти.

Той пак тръсна глава.

— Все се надявах да спрат. И като си пробих път до човека, сякаш за секунди се отпуснах. Не ми се искаше да ритам, да ръгам, да крещя. Тоест, нали пет минути по-рано пиех с тези типове. И си представях, че само да го повдигна и след минутка всички щяха да се усетят, да си кажат — чакай малко бе, прекалихме вече, не може така. Но сбърках. Въобще не очаквах _такава_ омраза. Оставих се да ме пребият и Уейд умря. Сега можем да умрем и аз, и ти…

Мелъни стана от креслото и се отпусна на колене до него.

— Кевин, знаеш ли защо се мъчиш? От умората. От пълното изтощение. _Изобщо_ няма от какво да се срамуваш.

— Все ми е пред очите…

Тя кимна.

— И още дълго ще е така. Направил си всичко възможно да го спасиш. _Това_ е важното.

— Но не успях, Мел.

— Често се случва да не успеем. Но не е безсмислено да опитваме.

Той тежко си пое дъх и се вторачи в тъмния таван.

— Ами ако нищо не върви както трябва? Тогава какво?

Тя стисна ръцете му и го накара да я погледне в очите.

— Тогава е по-зле. Но не се отнася за теб.

Влезе в банята и когато се върна в стаята, завари Кевин проснат на леглото. Дишаше с усилие. Приседна на ръба и той отвори очи.

— Благодаря ти.

Тя плъзна пръст по бузата му.

— Я да видим колко са зле тези твои ребра.

— Ще ти ги покажа, ако първо ти ми покажеш твоите.

Тя се престори, че не чува и започна да вдига тениската към главата му.

— Леко де, _леко_ — помоли той. Пак тежка въздишка. — Не знам дали ще стане.

— Можеш ли да си вдигнеш ръцете?

— Донякъде.

Вдигна ги, колкото можа и Мелъни внимателно издърпа тениската.

— Кевин, за Бога! — Отдясно по гръдния му кош сякаш се виеха дебели въжета — черни, червени, виолетови. На пет-шест места кожата беше напукана и изглеждаше инфектирана. — Трябва да отидеш при лекар.

— Идеята не ми се вижда подходяща.

— Тогава какво ще правим?

— Ще поспим и ще умуваме на сутринта. Не мисля, че са ми останали много сили.

— Добре, лягай удобно.

Тя го прихвана за раменете и внимателно му помогна да се настани по гръб. Долови физическото облекчение, изпълнило тялото му. Кевин затвори очи и се отпусна.

Зави го до кръста с тънкото одеяло, отиде в банята, избра малка кърпа и я намокри с топла вода.

Само след минута застана над Кевин, а той вече спеше дълбоко.

Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.