Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Приятелчета — каза Глицки, — направихме резервация. Поехме задължение.

— И какво от това? — засече го Айзък.

— Да не би да ни глобят или нещо такова? — това вече беше Джейкъб.

По-вехт от Метусалем в очите им, Глицки настоя:

— Задължението си е задължение — не разрешиха на други хора да отидат, защото ние заехме мястото.

— Ами, значи ще пуснат някой в последната минута. Голяма работа, винаги така правят.

Айзък ръководеше атаката, затова Глицки реши да се заеме първо с него.

—

Виж какво, Айк, платили сме вече. И казахме, че ще бъдем там по това време. Значи край. Само ще благодариш на своя приятел и ще му кажеш, че ще отидеш с него друг път. Уговорките трябва да се спазват.

Джейк повъртя спагетите из чинията си.

— Мама щеше да ни пусне.

Не само беше удар под пояса, но и опит за отвличаща маневра.

— Джейк, мама сега не е с нас. Но ние сме тук. Съгласни ли сте да гласуваме и с това да се свърши?

Айзък побутна стола си назад.

— Значи стигнахме и до другото нещо.

— Какво е то?

Рита се обади за първи път.

— Не искат и аз да гласувам.

Айзък реши да отговори:

— Рита, _не е_ защото не искаме. Само че не е честно.

Глицки мразеше израза „не е честно“. И особено днес го изпълваше неприязън към хората, обвиняващи целия свят, но не и себе си за неправдите, за личните си проблеми. Такава беше позицията на Филип Мохандас… а да я чува и от своите хлапета беше влудяващо. Усещаше се като бомба с включен детонатор, но не повиши глас.

— Айк, кое не е честно?

Застанал до хладилника, синът му се обърна.

— Каквото и да стане, Рита е свободна следващия уикенд, нали? Нали уж така подбирахме датите? За да има тя време и за себе си? Значи няма да идва с нас на никое от двете места.

— Добре де. И какво?

Джейк подхвана — явно бяха обмислили стратегията заедно.

— Значи не я засяга…

— Тогава защо ще се включва в гласуването? — довърши вместо него Айк.

Дори звънливото гласче на Орел се включи:

— Вярно си е.

Глицки изгледа косо Рита. Тя още се мръщеше.

— Правилно казват, този път не ме засяга.

Изобщо не й харесваше, че е попаднала в подобно затруднение, но беше откровена и правдива жена, една от причините Глицки да й има доверие.

Айзък просто се вкопчи в признанието й.

— Видя ли!

И Глицки го биваше в злите погледи. Знаеше, че го надмогнаха и очите му се плъзнаха свирепо по другите в кухнята.

— Дадено. Този път Рита няма да гласува.

Без никакви изненади синовете победиха татко си с три на два гласа. Глицки загуби. Дали беше поличба за онова, което тепърва го чакаше?

Чуваше повтарящите се сигнали в слушалката, после чу и телефонния секретар на най-добрия си приятел Дизмъс Харди. Стори му се, че ще му олекне след няколко минути дружески подмятания с някой, който говореше на същия език. Иначе май би могъл съвсем да си изгуби ума.

В разделения на две хол телевизорът тихо мърмореше поредните новини за пожари, безредици, Кевин Ший. Къде ли беше този Ший, разсеяно се попита Глицки. Дали вече е офейкал от юрисдикцията на съда в Сан Франциско?

А гласът на Дизмъс Харди осведомяваше всеки желаещ да го чуе, че той и семейството му са през почивните дни в Ашлънд, щат Орегон за Шекспировия театрален фестивал, където нямат достъп до телефон. Бихте ли се обадили след понеделник?

Глицки си спомни. През последните четири години бяха придружили два пъти семейство Харди в Ашлънд. Спяха на палатка (пак тази мръсна дума!). Франи, жената на Дизмъс, дори помоли Ейб да вземе момчетата и да дойде с тях сега. Но без Фло не му се искаше. Обясни на Франи, че преди били в Ашлънд заради Фло, макар да не беше съвсем вярно. И Глицки харесваше Шекспир, театъра, дори се престраши да отиде на опера и остана очарован. Доста подигравки отнасяше в службата — подобни интереси като че не подхождаха на едно ченге — но не се срамуваше, че е такъв, какъвто е.

Все пак каза на Франи, че тази година не могат да дойдат. Сега семейство Харди вече беше в Ашлънд, а той — в горящия град, загубил гласуването срещу синовете си, дори след като се постара да ги убеди, че трябва да го послушат.

Записа обичайното немногословно съобщение в телефонния секретар, подкани се да стане и отново да мине през кухнята. Всички бяха в по-голямата спалня на двете по-малки момчета и гледаха по другия телевизор някакво нелепо шоу с предварително записани изблици смях. Айзък и Джейкъб се бяха проснали на пода. Орел спеше с отворена уста, облегнал се на дремещата Рита.

— Ей, момчета.

По-големите вдигнаха глави и промърмориха по едно „ей“, намусени от нахлуването.

— Нищо. Само погледнах какво правите.

Свиха рамене и пак се зазяпаха в програмата, а Глицки се отказа от опита поне да положи усилие и тръгна към своята спалня. Рухна на леглото, както беше облечен.

Айзък го разтърси.

— Тате! Хайде бе, тате, събуди се!

Насили се да отвори едно око — сякаш клепачът тежеше шестнайсет тона, като в онази песничка.

— Какво?

— Викат те на телефона.

— Айк, телефонът не е звънял.

Глицки не беше чул, а апаратът се намираше точно до леглото му. _Винаги_ чуваше звъна на телефона. Този сигнал го будеше безпогрешно. Обърна се и затвори очи. Почти успя да се унесе.

— Тате!

Божичко, защо това хлапе не го оставяше на мира?

— Какво?

— Телефона. Било спешно. Нещо казаха за сенаторка.

Това го раздруса. Силната адреналинова тръпка го вдигна и неговият син му връчи слушалката.