Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Може ли да поговорим съвсем неофициално?
— За какво?
Глицки съзнаваше, че му се носи славата на корав гадняр. Предполагаше, че не е напълно незаслужена, защото упорстваше в стремежа си към откровеност с хората. Поне не се лигавеше и не ставаше сладникав, предполагаше, че дори когато казва на някого колко го обича и цени, лицето му пак си остава сдържано и студено. Случвало се бе дори с Фло.
Но Илейн беше по-дебелокожа, отколкото очакваше. Погледна го с намек за малко по-топла усмивка от първата и накрая
— Добре, неофициално. За какво ще говорим?
— За майка ми… — Тя се запъна. — Е, неточно… не за нея. Не искам и нея да набърквам.
Тя прехапа устни и се загледа над рамото на Глицки през прозореца.
— А не е ли вече набъркана достатъчно?
— Още не. И не за това искам да говорим. Май цялата тази история ме тревожи.
Глицки кимна още веднъж.
— Да, трябва да призная, че е доста необичайна.
— Кариерата ми зависи от това — изтърси Илейн.
— Може и така да стане. Права си.
— Трябва да знам дали е възможно делото да се разпадне.
— Илейн, тъкмо ти се занимаваш с делото — напомни той.
— Знам. Поне това се очаква от мен. Събирам факти. — Мълчание. — Бих искала, така да се каже, вратата между нас да си остане отворена.
Глицки си пое дълбоко дъх и застана пред прозореца. Мъглата се разнасяше и позволяваше да види дима над „Оукланд“, може би и над „Ричмънд“. Изведнъж, щом прозря накъде биеше Илейн, гневът отново се надигна. Май беше готов да избухне всеки момент.
Обърна се с лице към нея.
— Знаеш ли, Илейн, ти си очарователен човек и според мен се опитваш да постъпваш правилно, но страшно мразя да ме пързалят и точно днес не съм настроен особено миролюбиво.
Очите й зейнаха.
— Но аз не…
— Илейн, ти гледаш да си опазиш задника читав. Добре, тази раздумка ще си остане между нас, но аз на никого не съм затръшвал вратата. Не е нужно да правим специални уговорки.
— Това не е специална уговорка.
— Не е ли? Чудна работа, защо ли тогава стоим само двамата в стаята и си приказваме неофициално.
— Само не исках да ни прекъсне някой. И не исках Крис…
Глицки насочи пръст към нея.
— А, ето че стигнахме до същественото. Не си искала Крис да направи какво?…
— Но той ми е началник. От него си получавам задачите.
— Тогава ги _изпълнявай_. Но не ми се умилквай, за да си добре с всички. Или си на негова страна, може и на страната на майка си, това не знам… или си почтен прокурор. Ти сама ще избереш.
— Ейб, не искам да сбъркам. Не мога да си го позволя.
Белегът по устните на Глицки побеля.
— На твое място бих се притеснявал не точно за това. Аз постоянно правя грешки. Но ще споделя с теб нещо, което облекчава живота.
— Кое е то?
— Върши си работата както е редно. Поне на теория това дори спестява време. — Глицки хвана дръжката на вратата, но спря. — Не знам дали те интересува,
— Значи смяташ, че е _той_?
Стори му се, че тя се окуражи.
И с риск да го обвинят в сексуално посегателство и служебна некоректност, той протегна ръка и я отпусна върху рамото на Илейн.
— Не се опитвам да го отърва. Искам това, което и ти — делото срещу него да е по закон. И вратата ми е винаги отворена. Точка по въпроса.
25.
— Има ли някой при теб?
— Кевин, ти ли си? Можеш ли да говориш малко по-силно?
— Аз съм. Не мога. Чуваш ли ме?
— Ами, достатъчно, за да разбирам. Къде си? Добре ли си?
— Попитах, има ли някой при теб?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Кевин…
— Защото имам нужда от помощ, Мелъни. От сериозна помощ и не искам Синди Тейлър или някой… По дяволите!
— Какво?
Прошепна още по-тихо:
— Има един тип горе. Пак се размърда. Ей сега го чух да затваря вратата на апартамента.
— Какво?
— Чакай. Задръж така. Не мога да говоря. Минутка само.
Пак чу приближаващите стъпки, видя сянката в процепа под вратата. Добрият съсед от горния етаж беше направо образцов гражданин, без никакво съмнение, щом държеше под око празните жилища, когато хората заминаваха на почивка. Отново почука на вратата.
— Ей, има ли някой там?
Гласът на Мелъни в слушалката:
— Кевин?
Не смееше да диша. Мелъни или щеше да затвори, или не. Каза й да почака. Може би ще почака.
Накрая, след около две минути, сянката се махна, чуха се затихващи стъпки. Отброи още десет секунди, за да се увери, после прошепна в слушалката:
— Още ли ме слушаш?
— Да. Кевин, какво става?
— Можеш ли да ме прибереш оттук?
Пауза.
— Добре. Къде си?
Затруднение. Не знаеше точно къде се намираше. На масата пред дивана имаше пръснати списания и той рискува да направи две-три стъпки. Незабележимите шумове — пъшкане на пружина в креслото, поскръцване в паркета — му се сториха като взривяващи се бомби. Прочете лепенката на едно списание.
— Колинс Стрийт, сто четирийсет и осем, трети апартамент. Знаеш ли къде е?
— Не.
— В „Уестърн Адишън“. На една-две улици от „Калифорния“. Може би ще трябва да заобиколиш. Там има части на Националната гвардия…
Чудеше се. Тя говореше съвсем делово. И никаква паника в гласа. Откъде се взе тази Мелъни? Тя повтори адреса.
— Добре, разбрах. Ще те намеря.
Пак тропот, трескав, зад гърба му. Обърна се, притиснал слушалката към ухото си. Само на два метра от него, зад прозореца на първия етаж, беше същият онзи добър съсед. Блъскаше по стъклото и крещеше.