Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Лорета се справяше успешно, винаги я биваше да общува с хората. За жалост, поръчваните от нея предизборни проучвания потвърждаваха онова, което вече подозираше — докато даренията за кампанията се увеличаваха, наложилата се в съзнанието на хората нейна умереност все повече я отдалечаваше от нейните така наречени „естествени“ избиратели, афроамериканците. Този обрат в настроенията им трябваше да бъде преодолян, иначе най-вероятно щеше да й струва всичко, за което се бе преборила досега.

При избирането си бе спечелила осемдесет и седем процента от

гласовете на чернокожите. Сега проучванията й даваха от трийсет и пет до четирийсет и пет процента. Дори да прибавеше още един-два процента бели гласоподаватели, с такава подкрепа от афроамериканците нямаше да победи. Нуждаеше се от впечатлението, че е възстановила връзката със своята общност.

Убедена бе, че с Кевин Ший ще постигне точно това. И то в името на правдата.

— Къде ти е свитата?

Дъщеря й се усмихна смутено на шегата си, затвори вратата и остави на бюрото кафява хартиена кесия. Илейн изглеждаше преуморена, изваяното лице беше петнисто от притеснения, недоспиване и още нещо, засега неизвестно на Лорета.

Реши да почака с въпросите, стана и боса заобиколи бюрото, протегнала ръце, за да я поеме Илейн в прегръдката си. Дъщеря й беше с десетина сантиметра по-висока. Притисна я силно за миг.

Пуснаха се и се спогледаха. И двете въздъхнаха. Илейн промълви „Здрасти“ и си позволи колеблива усмивка, отново не докрай ясна за Лорета.

— Здрасти, миличка. Как се справяш?

— Ами, май се уплаших. Има и друго. — Помълча. — Знаеш ли, познавах Артър Уейд. Бяхме състуденти.

— Още по-зле става така, нали? Ти изобщо ли не спиш?

— Още не съм сварила. Донесох нещо да хапнем.

— Няма да откажа. Във Вашингтон е четири следобед. Какво си донесла?

Когато останеха насаме, в говора им се прокрадваше ехото от корените на Лорета. Илейн извади пластмасовите кутии и ги отвори — царевичен хляб, печено телешко, картофено пюре, салата, диетична „Кока-Кола“.

Накрая Лорета попита:

— А какво друго те мъчи?

— О, дреболии в работата — Илейн побърза да отпие глътка. — И Крис… Другите си бяха отишли. И аз щях да тръгвам. Тъкмо ти се бях обадила, нали помниш? В самолета.

Лицето на Лорета застина в маска. Кимна. Сплете пръсти върху бюрото и забрави за болките в петите си.

Дъщеря й продължаваше:

— … но Крис поиска да остана. Имал нужда от помощта ми, за да разнищи случая, да помислим как да започнем. Казах му, че е доста късно и… — Тръсна глава. — И че съм прекалено уморена, за да му помогна с нещо, особено като знаех какво ни чака днес. А той отвърна, че не точно за това съм му нужна.

Лорета вече знаеше какво ще чуе и притвори клепачи. Протяжна въздишка се изтръгна от гърлото й.

— Имал е нужда от самата теб.

— Мамо, никога не бях го виждала такъв. Честна дума. Той ми е началник. И двамата сме юристи. Знаем правилата за въздържане от сексуални посегателства на работното място. Затова се обикаляме на пръсти. Но не беше заради секса. Поне не беше само секс. Мамо?

Лорета

отвори очи.

— Слушам те, детето ми. Той какво си позволи?

Илейн гледаше в пода.

— Всичко — прошепна. — Всичко, каквото би могъл да си позволи.

Отново си пое дъх, освободена от напрежението.

— Та, значи, ти и Крис Лок се любихте снощи в прокуратурата?

— Ами, аз…

Лорета вдигна ръка да я спре, студеният гняв вкамени лицето й.

— _Не ти_, детенцето ми, не ти. — Беше неин ред да въздъхне. — Ти си моя дъщеря. Как е могъл?…

— Не само той поиска… Като се сетя…

— Знам, знам. Случва се. — Огледа прелестната си дъщеря. — Сигурно се е разпалил, а?

— Все се държеше на разстояние, тоест беше добър и мил, като истински наставник, но се дърпаше. Знам, че вие с него… Знам, че ти е помагал в политиката. Само че вчера, поне аз така си мисля, заради този ужас с линчуването… все едно се пречупи отведнъж. — Илейн вдигна поглед от бюрото, търсеше разбиране. — Той имаше нужда от мен, мамо, наистина.

— Вярвам ти, сладката ми. И как си сега?

Пак наведена глава.

— Не съм _сигурна_. Умирам за сън. Гузна съм. И ми е смутно. Не знам какво означаваше, сега също не знам…

— А той…

Илейн въздъхна.

— Днес е целият деловитост, но какво да очаквам с тази бъркотия наоколо?

— Обаче си мислиш, че може би го обичаш?

— И това не знам.

Очите им се срещнаха само за миг и Лорета прозря, че инстинктът за самосъхранение забрани на дъщеря й да каже истината. Господ да й е на помощ. Беше влюбена в шефа си, в районния прокурор Крис Лок.

Лорета предъвка вече безвкусната храна.

— Миличка, искам да си поблъскаш главицата над едно нещо. Сега няма да ти се карам. Но помисли, дали твоят началник не ти е налетял, когато ти, а не той, _именно ти_ не си стояла здраво на краката си…

— Мамо, не ме е карал насила.

— Не съм казвала това. Обаче емоционално ти си уязвимата. За Бога, та жертвата е бивш твой състудент. Не си мигнала цяла нощ. Градът гори, а ти вече си дясната ръка на този човек, преди да се опомниш. Точно ти се крепиш на ръба, ти си мишената, детето ми. А твоят шеф, _господин_ Лок от нищичко не е заплашен.

— Не беше както го казваш…

— Нали това те моля — да се увериш, че не е така. Нищо повече. Защото може и да съм права.

— Не си.

Лорета протегна ръка към нея, за да се помирят. Илейн я погледа секунда-две и я хвана в своята над бюрото.

— Вярвам ти — каза Лорета. — Само не искам да страдаш. Не си пораснала достатъчно, за да понасяш рани. — Смекчи думите си с усмивка. — Сега ми обясни докъде стигнахте с Кевин Ший.

19.

Под натиска на районния прокурор, кмета и след пристигането на сенаторката, разширеният състав на съдебните заседатели се събра на специално заседание, отложи другите насрочени дела и след само тричасово обсъждане, реши да възбуди дело срещу Кевин Ший по обвинение в убийството на Артър Уейд.