Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Баща му, Дениъл Ший, притежаваше заедно с Фред Бронин „Флекситек“, фирма за спортни принадлежности, като ръкавици за бейзбол и голф, ластични и ортопедични превръзки и бандажи. Също и малки топки от твърд каучук („флекситки“), стискането на които развиваше силата на ръката.

Кевин беше на двайсет и две години, току-що излюпил се дипломант, когато един следобед Дениъл се върна твърде рано от продължително търговско пътуване и завари хубавата си жена Жанин в леглото с най-добрия му приятел и съдружник в бизнеса Фред Бронин.

Като добро старо тексаско момче, Дениъл сигурно трябваше да се хвърли към най-близката пушка и да простреля двойката.

Обаче той излъга очакванията им. Бащата на Кевин винаги таеше несигурност в душата си, беше особено склонен да изпада в униние. Въпреки че отгледа чудесно семейство (двама сина и дъщеря) и фирмата вървеше добре, той така и не успя да си внуши, че което и да било негово постижение има смисъл, че си е струвало усилията. Измяната на жена му и най-добрия му приятел го съсипа… и той обърна цевта на пушката към себе си.

От този ден нататък светът на семейство Ший се разпадна. Жанин и Фред Бронин не се ожениха и не заживяха щастливо до края на дните си. Впуснаха се в яростна юридическа и лична битка за „Флекситек“, която Фред загуби след време, защото се спомина от инфаркт насред съдебните дела и остави Жанин фактическа собственичка на фирмата. Дотогава тя не бе отделила и минута от живота си за делови грижи. Съответно извънредно умело докара фирмата до фалит за някакви си две години.

Но още преди това Кевин и неговият по-малък брат Джоуи с удоволствие хвърлиха в изумен ужас своята майка, помнеща добре виетнамската война, като и двамата се записаха в армията. През следващите три години момчетата се научиха да оцеляват в трудни условия, да боравят с оръжия, да разбират по нещичко от стратегия. Накрая ги изпратиха с различни подразделения да участват в „Пустинна буря“. На Кевин се паднаха какви ли не преходи, проля литри пот, но дори не помириса сражение. Брат му Джоуи беше в единствения бункер, улучен и разрушен от иракска ракета „Скъд“. И загина. Майката и малката сестра на Кевин стовариха върху него вината, защото бе убедил Джоуи да се запишат в армията. Недвусмислено му дадоха да разбере, че е нежелан во веки веков в Тексас, а и той дори не помисляше да се върне.

Кевин Ший беше съвсем сам. И понякога вярваше, че си го заслужава.

Откакто напусна армията и се засели в Сан Франциско, за да продължи образованието си с военната стипендия, Кевин имаше само един по-близък познат. Беше доста по-възрастен, отдавна прехвърлил четирийсетте, казваше се Уес Фаръл и се занимаваше по същата програма в университета. Случваше се да пийнат заедно и полу на шега да си приказват за живота. Фаръл бил адвокат, имал семейство, после нещо станало (Кевин не научи точно какво) и се отказал от всичко. Вече не вярваше в правото, нито на повечето хора.

И двамата се увлякоха по историята. Струваше им се по-поносимо, че всичко, което изучаваха, е останало в миналото и поне наглед не можеше да засегне ничий живот.

Посвоему бяха добри приятели. Не пречеше и общото им пристрастие към пиенето.

Ший беше до телефонен автомат в южния край на „Президио“. Навсякъде вонята на пушеци тегнеше във въздуха, дори тук, под сянката на кипарисите. Чуваше сирени, а наляво виждаше димни колони над района на „Филмор“. Вдясно също — оттатък големия хълм, някъде около „Клемънт“.

— Уес? Кевин се обажда.

Не знаеше какво да очаква — Уес да тръшне слушалката, да се развряка, да се стъписа? Все нещо щеше да направи.

— Здрасти, Кев. Как я караш?

Кевин помълча. Вярно, Уес живееше с миналото, но

защо дори не подозираше в какво се натресе Кевин, защо не бе чувал за Артър Уейд, за бедата, връхлетяла града? Сигурно се будалкаше. Едва ли, каза си, защото познаваше Уес.

18.

Кметът се погрижи сенаторката Лорета Уейджър да има временен кабинет в Градската палата (в края на краищата, тя беше член на американския Сенат). Намираше се на втория етаж, в дъното на ехтящ коридор, зад анонимна врата без никакви обозначения. И това напълно я задоволяваше.

Боляха я петите. Незнайно защо, но винаги се случваше след полет. Когато победи в президентските избори, ще нареди да променят нещо в самолета „Военновъздушни сили Едно“, за да…

Засмя се и засега се съсредоточи в разтриването на ходилата си. Обувките бяха пъхнати под бюрото. Облегна се назад и погледна часовника. Дванайсет и четвърт. Илейн трябваше да дойде всеки момент.

Не беше съвсем сигурна дали се тревожи, че Илейн толкова затъна в случая. От една страна, добре е да си в кипежа на събитията, да направляваш движението им към желания резултат. Благодарение на Крис Лок, Илейн като че изтегли печелившия билет — едва ли не сама се занимаваше с подготовката на обвинението срещу Кевин Ший. И според нейната майка, справяше се чудесно. А от друга страна (неприятната), Илейн щеше да отнесе почти изцяло вината, ако не потръгнеше. В толкова начален етап от нейната кариера това можеше да й навреди. Лорета се успокояваше, че такава е цената, ако искаш да участваш в играта на големите момчета.

Снощи, преди да тръгне от Вашингтон, Лорета остави съобщение за дъщеря си на телефонния й секретар и само след два часа Илейн се свърза по „Еърфоун“ с нея, за да я осведоми докъде се е стигнало в момента. И когато самолетът на Лорета кацна, вече не само схващаше смисъла на произшествието, но и можеше да поднесе най-уместната си позиция на журналистите, струпали се да я посрещнат на летището.

Кевин Ший, започна тя, въплъщава всичко объркано не само в Сан Франциско, но и в цяла Америка. И фактът, че още не е задържан, че дори е неизвестно къде се укрива, само доказва доколко системата бездейства, за съжаление, когато трябва да направи нещо за чернокожите. Това беше нейната версия, но всъщност вярваше в почти всяка дума, още от университетските си години.

Кризата бе избухнала в момент, когато тя можеше да се възползва, за да натрупа политическо предимство. Успееше ли сега да задържи вниманието съсредоточено върху Ший, Лорета би могла да събере достатъчно поддръжници, за да направи широка крачка към Белия дом. Този път — никакви усмивки и снизхождение.

Въобще не беше неуместно да се замисля за това. Възрастта й подхождаше — на четирийсет и седем години е, при това младолика. Не допускаше и сянка на съмнение, че след шестнайсет години сред кандидат-президентите ще има жена. Вярваше и че чернокож ще може да се устреми към поста. Ако двете качества се съчетаят в един човек…

Наближаваше краят на първия й мандат в Сената и се налагаше да реши особено интересен и донякъде изпълнен с ирония проблем. Още при първите признаци на кризата, нейните инстинкти й подсказаха, че при правилен подход вероятно вече е намерила решението. Защото по-голямата част от изминалите шест години Лорета прекара в изучаване на затвърдения от историята урок по оцеляване в американската политика — компромиса. Искаш ли да продължиш напред в клуб на бели мъже, какъвто е Сенатът, трябва да останеш в твърде тесни граници на известността.