Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Кафето беше студено като потта му. Когато прекъснаха новините за реклама, Ший чуваше само сирените навън, без да усеща ръката и ребрата си.
12.
Лейтенант Ейб Глицки седеше зад бюрото си в отдел „Убийства“, на четвъртия етаж в Съдебната палата на Сан Франциско. След цял час борба с безсънието, той се отказа и се върна в центъра на града. Тук беше от седем и четвърт, опитваше се някак да овладее безумието, да насочва усилията на отдела си, който и преди вчерашния случай бе затънал до ушите в разследване на убийства — при домашни свади, непредпазливо шофиране,
Работният ден още не бе започнал официално, а без да брои смъртта на Артър Уейд и „неразкритото“ убийство на Майкъл Мюлън, вече му се стовариха на главата още два случая на насилствена смърт — причинени от уличните безредици. Тригодишно бяло детенце бе загинало при пожар в къщата на семейството, след нападението срещу „Пещерата“. И кореец, праснат с тухла, когато се опитвал да опази магазинчето си за пресни плодове и зеленчуци в квартала „Филмор“.
Беше нелепо да се каже, че Глицки провеждаше „политика на отворените врати“ в отдела си. Кабинетът му нямаше врата. Преди имаше. Но един ден я свалиха, за да я байцват, боядисват или нещо подобно. И повече не я окачиха на мястото й. Така че ако някой желаеше да поговори с лейтенанта, просто влизаше в просторната стая, където бяха разположени дванайсетте бюра на инспекторите от отдела, завиваше наляво и се озоваваше в царството на Глицки — четири на пет метра, отделени с шперплатова плоскост.
Имаше два прозореца. Седнал на бюрото си, стига да погледнеше надясно, можеше да наблюдава двойната врата на отдела и поне няколко мига предварително можеше да предположи кой ще се озове в кабинета му. Отпред не се виждаше изглед на залива от картичките за туристи. На фона на овехтелите, издрани и претрупани бюра на инспекторите се издигаше небоядисана бетонна колона, окичена с официални съобщения за отдела, обяви за издирвани убийци, майтапчийски факсове, снимки на женски и мъжки проститутки, някой и друг труп от моргата, жълтеещи изрезки от вестници… Тази колона беше импровизираното информационно табло на отдела.
Но отвъд бюрата и колоната беше прозорецът, два на два метра с нагъсто кръстосани рамки, с дебел слой мръсотия по стъклата, през който (ако се разпръснеше мъглата) допреди известно време човек можеше да зърне основната градска артерия на 101-ва магистрала, пулсираща от живот, а зад нея дори покривите южно от „Маркет“. А в най-ясните дни личеше дори блещукащият купол на Ноб Хил, с легендарните си хотели, домове, с историята си.
Но последните две години през замазаните сажди се виждаха отчасти вторият, третият и четвъртият етажи на новия затвор, сътворено от „бащите на града“ чудовище, чиито заоблени стъкларии и хромирани повърхности би трябвало някак да се съчетаят в естетическа хармония с внушителното сиво туловище на Съдебната палата.
Пред отдела имаше и малка приемна, но поради орязания бюджет от четири години там не седеше никой и всеки, комуто хрумнеше, можеше да изпърха направо в отдела и при Глицки.
Харесваше му, когато в някой филм по телевизията избръмчаваше вътрешната уредба, лейтенантът промърморваше: „Да?“ и секретарката (обикновено едва навършила двайсет,
Крис Лок се показа в рамката на липсващата врата, нахълта и вече стоеше пред бюрото, опрял юмруци на плота, надвесил се, преди лейтенантът дори да вдигне глава.
— Ейб, искам да разменим две-три думи, ако имаш свободна минутка.
— Настани се удобно, Крис.
Лок бе дошъл сам, а това не се случваше често. Глицки се питаше дали изобщо човекът си е бил вкъщи, дали е дремнал. Още беше със сакото и вратовръзката, които носеше и през нощта.
Отпусна се назад на стола, за да вдигне поглед към районния прокурор. Обаче се сети, че Лок с удоволствие поставяше хората в такова положение, затова стана — прокурорът беше едър мъж, но Глицки се извисяваше с три-четири сантиметра над него.
— Искаш ли кафе, Крис? Или чай?
Лок не се интересуваше от гостоприемството му.
— Ейб, обърках се.
— Аз също. Така е през цялото време. Но вече не се притеснявам от това.
Лок дръпна ръцете си от бюрото му. Глицки си каза, че другият явно е от хората, които не се чувстват удобно, ако не намерят някаква опора. Едва си го помисли и прокурорът вече си наместваше задника в ъгъла на бюрото.
Глицки реши да използва най-нехайния си подход и скръсти ръце зад гърба.
— Все се надявах, че се разбираме… — подхвана Лок, — а снощи ми натресе тия врели-некипели за Джеръм Рийз. Ясно ми е, че не си съгласен с решението ми да го пуснем, но нямахме и най-нищожния шанс да пробутаме обвинение срещу него.
— Може би.
— Какво искаш да кажеш?
— Крис, според мен, след като си направихме труда да го открием, задържим и приберем, беше малко прибързано да го пуснем.
Лок запремята в ръцете си намотка прозрачни лепенки.
— Май още те мъчи оная история около назначаването, а?
Глицки знаеше за какво намеква — градската управа въведе за служителите си тестове, на които и той се подложи преди година, за да се види подходящ ли е за повишение. И докато кандидатите очакваха резултатите си, Лок бе поканил Глицки в кабинета си, за да му каже, че ще наложи влиянието си и ще се погрижи да бъде повишен в лейтенант, дори да се е провалил на теста. Бе продължил с обяснението, че „цветнокожите“ били за кой ли път подложени на дискриминация чрез тази тестова система, а Глицки бил кадърно ченге и заслужавал да се издигне, ако ще и оценките му да не стигат за това.
Естествено, Глицки прие това като оскърбление (постигна деветдесет и седем процента на теста, втори резултат сред всички кандидати). И никак не му хареса явната воня на политика в разговора — смес от подмолна взаимопомощ между черни и запълване на полицейското управление с лейтенанти, на които районният прокурор е направил „услуга“.
— Е, и това го има, Крис — каза сега. — Но главното е все същият наш добър познайник Джеръм Рийз. И разбира се, останалото, дето ни връхлетя.
Посочи света оттатък прозореца.