Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Опита се да заспи насила, да забрави.
11.
Час след изгрева, Кевин Ший се надигна насила от леглото и застана пред най-широкия прозорец откъм задната стена на сградата. Нищо пред него дори не приличаше на район, борещ се с нищетата. От тази страна апартаментът му гледаше към Кравешката падина, на свой ред излизаща на „Юниън“, може би най-населената с преуспели млади бизнесмени миля. Оттатък „Юниън“ бяха още по-богаташките квартали „Форт Мейсън“ и „Марина“. Ако погледнеше на изток, Ший можеше да зърне Руския хълм и блещукащия залив зад него. Наляво пищният зелен простор на „Президио“ открояваше червеникавите
Тази сутрин дъга от седем димни колони се издигаше над панорамата. Отвори прозореца, за да надникне навън и да огледа по-добре и чу наближаващия вой на сирени. След малко заглъхна някъде из улиците. Затвори прозореца и спусна щорите. В хола стана по-тъмно.
В кухнята неловко заопипва кутията с кафе и разсипа половината зърна, преди да напълни електрическата мелничка. Постави съд с вода на единия котлон, включи телевизора и побутна с крак жълтото кресло по-близо до апарата.
Започваше да се надява, че само си е изкълчил рамото. Отново можеше по малко да раздвижва ръката и в някои положения дори не го болеше толкова, а нямаше да е така, ако беше счупена. Обаче при всяко помръдване ребрата му причиняваха адски страдания.
Напълни с кафе една халба, която беше по-подходяща за бира. Излегна се почти успоредно на пода в старото кресло, тапицирано с износена, напукана изкуствена кожа. Беше твърде ниско, за да види нещо над первазите на прозорците, а и без това щорите бяха спуснати.
Мелъни го заръфа, убедена от приказките по телевизията за неговата роля в инцидента. Дали _наистина_ вярва, че е някакъв главатар на изроди, ръководил линчуване? Би трябвало да знае, че той не може да направи такова нещо. Но ако и тя си мисли, че е бил замесен, значи ще му се наложи да се оправя с по-сериозни проблеми от няколкото счупени ребра.
Замаян от махмурлука, само успя да я попита как е възможно да говори такива неща?
„Да се беше видял на снимката“, троснато отвърна тя и прекъсна разговора.
Телевизорът пръскаше мътни отблясъци в слабо осветената стая. Ший се закотви в креслото, като че се готвеше да надмогне буря и взе да сърба кафето. Лицето на един от водещите сутрешните новини запълни екрана:
„Днес основното събитие тук, а и за цялата страна, продължава да е линчуването на чернокож адвокат от тълпа, съставена само от бели мъже. Това се случи снощи в Сан Франциско, последвано от опустошителна вълна насилие и размирици, заляла кварталите около залива. Последствията от произшествието вече се усещат и в другите по-големи градове — Ню Йорк, Чикаго, Атланта, Детройт, Вашингтон и Лос Анджелис.
Тук кметът поиска въвеждането на полицейски час от мръкване до зори и помоли губернатора да обяви извънредно положение в Сан Франциско и окръга. Според някои оценки, щетите от разрушенията достигат двеста и петдесет милиона, а сумата ще нарасне може би над милиард. Червеният кръст и други организации вече изграждат палаткови лагери и допълнителни медицински центрове в парковете «Голдън Гейт», «Долорес» и «Марина» и на още няколко места в града, за всички онези, които се нуждаят от подслон и помощ. Дори в този ранен час, хората се стичат към тези райони. Нашите репортерски екипи съобщават, че в различни квартали на града все още бушуват деветнайсет пожара, включително и на мястото, където е линчувана жертвата. Сега ще ви покажем това на живо…“
Ший забрави за кафето. Пламъците, които виждаше на екрана
Водещият говореше на своя репортер:
„Доколкото знаем, Тери, властите са особено обезпокоени точно от този пожар…“
„Така е, Марк. Тукашната реакция е съвсем различна от яростта на тълпите в Лос Анджелис след случая с Родни Кинг. Както знаете, това не е гето на чернокожи и по-рано тази сутрин тук е имало полицаи, когато е извършено нападение срещу заведението «Пещерата». Предполага се, че оттук е излязла тълпата преди линчуването.“
„Нападение ли?“
„Точно така. Свидетелите ни разказаха, че няколко коли се събрали едновременно, разбили полицейската барикада и хората в колите започнали да хвърлят саморъчно направени запалителни бомби. За щастие, на улицата са били само няколко минувачи, иначе е щяло да стане още по-зле. Имало е стрелба от колите по полицаите, двама от тях са ранени. Смятам, че това е по-скоро предварително планирано нападение, а не спонтанен изблик на гняв.“
„Значи призив «На оръжие»? Началото на гражданска война?“
Тери поклати глава.
„Марк, да се надяваме, че не е така. Но е възможно, няма никакво съмнение.“
Изведнъж Ший вече гледаше своята снимка — _своето лице_, а водещият продължаваше:
„Ето как започна всичко. Началникът на полицията Дан Ригби предполага, че е имало нещо като дружески помен за Майкъл Мюлън, застрелян при отвличането на колата му преди около две седмици. Бе арестуван заподозреният извършител, афроамериканец на име Джеръм Рийз, който…“ Снимката все така запълваше екрана и най-ясно се виждаше лицето на Ший. Но още му се струваше, че тя недвусмислено показва какво наистина се опитваше да направи тогава — да повдигне онзи мъж, да му подаде ножа, за да среже въжето над главата си. Съсредоточи се в гласа:
„… и кметът призовава този човек, все още с неустановена самоличност, да се предаде…“
Кметът беше на някоя улица, преди зазоряване, само по риза и много потиснат. Зад него горяха къщи.
„Не бива да позволяваме това да ни разедини. Сблъсъкът не е между бели и черни. Една малка група от объркани бели мъже са нарушили закона и ще понесат наказанието за това. Всеки честен човек в Сан Франциско, а това са почти всички жители на града, иска тази група и най-вече нейният водач да бъдат изправени пред правосъдието.“
Ший не вярваше на ушите си, само зяпаше и слушаше. Сенаторката Лорета Уейджър бе пристигнала със самолет през нощта, репортерите я пресрещнаха на излизане от летището.
„Преди дори да говорим как да излекуваме раните — казваше тя, — първата стъпка е властите в Сан Франциско да предприемат всичко по силите си, за да заловят тези убийци, да покажат на малцинствените общности, на всички нас, че беззаконието, опиращо се на омразата, е нетърпимо. Това не се прави с приказки, а с действия. Достатъчно се наслушахме. Ако кметът и началникът на полицията искат да им вярваме, че са искрено загрижени за чернокожата общност и всички достойни граждани, значи мъжът от снимката и останалите участници трябва да бъдат заловени и съдени. При това — бързо. Нека се изправят пред правосъдието, което отказаха на Артър Уейд. И ако бъдат признати за виновни, нека понесат наказание, подобаващо на престъплението им.“