Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Притисна телефона към ухото си и се разшета по-бързо из оскъдно обзаведения хол.

— Крис, какво става?

Малкият преносим телевизор беше на работния плот в кухненската ниша. Натисна бутона.

— Илейн, в извънредно положение сме — каза й Крис Лок. — Доста квартали горят. Тази вечер са линчували един от братята. — Илейн тежко се отпусна върху табуретката до плота. — Артър Уейд.

— Какво общо има Артър?

— Познаваш ли го?

— Естествено. Заедно следвахме. Та какво за Артър?

Последва кратка пауза.

— Илейн, Артър Уейд

е мъртъв. Някаква тълпа го е линчувала.

— Как така са го _линчували_?

Тя се напъваше да открие някакъв смисъл в думата, да открие обяснение за необяснимото.

А на телевизионния екран виждаше още от същите сцени — тълпите вече се изливаха на улиците, вече чупеха витрини, палеха сгради. Очите й пак се извиха към истинския град под нея.

— Крис?

— Слушам те. Тъкмо се чудех дали си говорила с майка си.

— Още не съм. Но сигурно ще се обади. А какво ще правим?

— Още ли си пред телевизора?

— Да.

— Гледай сега!

Екранът бе запълнен от снимка, на която предстоеше да стане не по-малко известна от любителския видеозапис на полицейския побой над Родни Кинг. Артър Уейд висеше под улична лампа, бял мъж го държеше и явно го теглеше надолу за краката, за да му пречупи врата в примката. В последните, безпомощни секунди, Уейд държеше с едната си ръка въжето над главата си, а с другата изглежда се опитваше да удари мъжа долу, да го отблъсне и да спечели още няколко мига живот.

Илейн се взираше вцепенена от ужас в сцената. Не бе предполагала, че някога отново ще види същото, особено тук, в уж либерално настроения Сан Франциско.

Насили се да погледне отново — чернокожия мъж, увиснал в примката, заобиколен от бялата тълпа. Всички лица бяха размазани, освен двете в средата, фокусирани идеално. Артър Уейд и неговият палач, който и да бе той.

Гласът на Крис Лок хриптеше изтощено.

— Илейн, ще трябва да си припомним някои позабравени нещица от живота. Ще открием този човек. И когато това стане, ще го смажем. Можеш ли да дойдеш в Палатата?…

— Сега ли?

— Незабавно, Илейн.

7.

Ший стигна до дома си пеша.

Повече от два часа се влачеше от тревистата разделителна улица на булевард „Президио“ до апартамента си на Грийн Стрийт до „Уебстър“.

А подробностите се въртяха из ума му. Чернокожият се бореше с въжето. Протягаше ръка към него. Усещаше тежестта на мъжа върху раменете си, докато беше жив.

И все си мислеше, че сигурно не биваше да се хвърля към онези типове до противопожарния кран. Трябваше да стои под мъжа и да го повдига, може би тогава щеше да завърши иначе…

Още не осъзнаваше, че е станало.

Куцукаше, спираше, подпираше се къде ли не, смътно дочуваше сирени, а вдясно небето пламтеше. Засега някак не можеше да събере парчетата в съзнанието си.

В триетажната постройка имаше шест апартамента — три отпред и три отзад. Неговият беше отзад и най-горе. Не беше сигурен дали ще му стигнат силите.

Добре беше да отиде при лекар възможно най-скоро. И да се обади на полицията, макар че сигурно вече са нахлули на глутници към „Пещерата“. И все пак…

Най-сетне допълзя горе, извади ключовете, влезе и заключи входната врата. Божичко, тази ръка го съсипваше. И ребрата. Всичко.

Смъкна бутилка водка от гардероба, сипа си към двеста грама във водна чаша, прибави две кубчета лед и лъжица концентриран портокалов сок и вече надигнал чашата, тръгна към банята. Довърши питието, още преди струята на душа да се сгорещи, преди да смъкне ризата от гърба си.

Взря се в отражението си. Не биваше да пие точно сега, каза на огледалото. Трябваше да се обади в полицията, да повика лекар, все такива неща. Но тази вечер първо имаше нужда да пийне. Кой би го обвинил след такова премеждие? После под душа, да измие кръвта и да се огледа колко е пострадал. Преди лягане ще си сипе още малко, да приглуши виденията, да смекчи болката. И без това вече нищо не могат да направят.

Горкото копеле…

8.

Към три сутринта полицейските подразделения, противопожарната охрана и отделенията за спешна медицинска помощ бяха мобилизирани в Сан Франциско и целия окръг. Кметът Конрад Ейкън се обади в канцеларията на губернатора в Сакраменто и настоя да бъде мобилизирана националната гвардия и да се въведе извънредно положение. Вече регистрираха деветнадесет пожара и щетите нарастваха по-бързо от държавния дълг.

Посред нощ, Ейкън бе зарязал натруфеното си леговище в Градската палата. Предпочете да дойде в Съдебната, на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, където бяха разположени полицейското управление, районната прокуратура и окръжният затвор. Намести се в преддверието към кабинета на Крис Лок и зае бюрото, на което денем работеше секретарката.

Кметът имаше достатъчно представителна външност, въпреки значителните за един политик физически недостатъци — ръстът му едва достигаше метър и седемдесет, а беше толкова кльощав, че според майтапчиите нямаше как да го видиш отстрани, ако не се изплези. Освен това оплешивяваше, а под лявото око и по носа имаше едро тъмночервено петно с бучка в средата.

Повечето хора му даваха поне десетина години по-малко от неговите шейсет и две. Стъпките му пружинираха от скрита енергия, сиво-сините очи пронизваха. Бе запазил всичките си зъби, при това бисерно бели, но точно сега не ги показваше в ослепителна усмивка.

При него в канцеларията бяха Лок, помощничката му Уейджър, шефът на полицията Дан Ригби, заместникът му Франк Батисте, окръжният шериф Дейвид Болъс, отговарящ за затвора и обитателите му, административният помощник на Ейкън — млад мъж на име Доналд — и лейтенант Ейбрахам Глицки, на четирийсет и четири години, син на евреин и негърка, който ръководеше отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско.

Ейкън от вратата поиска Ригби да му докладва какво е положението с безредиците — кои райони са засегнати, какви са взетите мерки, колко служители контролират улиците и така нататък. Ригби беше в разгара на обясненията.