Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— … засега преди всичко се стараем да ограничим мащаба. Нямаме никаква надежда да овладеем положението, докато не изкараме още от нашите хора на улицата, пък и както винаги, има грабежи…
— Няма да търпим това — прекъсна го кметът. — Искам да се разчуе. Няма да гледаме снизходително на грабежите. Тук не е Лос Анджелис. — Огледа драматично събраните в стаята хора, петното на лицето му сякаш светеше. — Тук не е Лос Анджелис — натърти пак Ейкън.
— Вярно е, сър — съгласи се началникът на полицията, — но според вас как трябва да прекратим грабежите?
—
Стъписването на Ригби пролича.
— Ами… не бива да правим това.
— Че защо не? Така постъпват с мародерите в Средния запад след смерчове. Защо не? Няма да допусна грабежи в Сан Франциско.
Районният прокурор Крис Лок пристъпи напред. Беше едър мъжага, поне един път и половина по-тежък от кмета и единствен от присъстващите носеше официален костюм.
— Сър, значи ще стреляте само по чернокожи. Това е расизъм.
На Ейкън определението никак не му хареса.
— Крис, не съм расист. Ще стреляме само по мародери. Черни, бели, червени — не ми пука.
И Илейн Уейджър се обади:
— Сър, но засега в бунтовете участват само афроамериканци, както беше в Лос Анджелис…
— Много са освирепели — добави Лок.
— Такива неща да не чувам. Не искам да ми приказвате колко са се ядосали. Тук не обсъждаме ничий гняв, пък и това не е извинение. Важно е да се спазват законите.
— Крайно несигурна мярка — настоя Ригби. — Чернокожите полицаи няма да стрелят по чернокожи тълпи.
Лейтенант Глицки едва не си отвори устата за първи път, за да каже, че той би стрелял — наполовина бял, наполовина негър, той не търпеше надутите пози и самооправдания нито от едните, нито от другите. Но засега стисна устни.
— Защо, по дяволите?! — попита Ейкън. — Нима чернокожите полицаи не арестуват всеки ден чернокожи правонарушители?
Ригби поклати глава.
— Не е същото.
Кметът не се оставяше да го убедят.
— Чуйте ме — говоря ви за опазването на града, за защитата на всички граждани. Хайде да не превръщаме това в расова война.
Илейн Уейджър пак се намеси:
— Но точно с това си имаме работа. В това е въпросът. Сър… един чернокож мъж е бил линчуван.
— Знам, по дяволите! Но сега, в този момент, не обсъждаме расовите проблеми. Говорим за хора, _които нарушават закона_. Говорим за потушаване на безредици и бунтове.
Ригби повтори, че не може да заповяда да се стреля по мародерите.
Ейкън вдигна ръка.
— Добре де, няма да обсъждаме стрелбата по мародерите. Засега дори не знаем има ли грабежи, но не искам да се отнасяме снизходително към това. Все някъде трябва да теглим чертата. Няма да си седим ей така и само да ги гледаме. Искам да бъдат съдени…
— А къде ще ги затваряме?
Дейвид Болъс зададе въпроса. Неговият затвор горе и бездруго беше препълнен. Ако Ейкън искаше от полицията да арестува замесените в грабежи, точно Болъс трябваше да ги пъхне някъде.
Ейкън го изгледа ядно, предпочете да не отговори и се обърна към Глицки.
— Ейб, какво научихте за самото линчуване? Случайно ли е станало или е нещо друго? Може би ще намерим начин да спрем вълненията, ако знаем как е започнало всичко.
Глицки, с кадифен панталон и кожено пилотско яке, седеше върху ниското шкафче с папки в ъгъла на стаята. Носът му го оприличаваше на ястреб, а през устата му минаваше белег, като че е бил опериран от заешка устна. Късата му коса стърчеше упорито, а погледът на сините му очи стряскаше. Докато отговаряше на Ейкън, не отделяше погледа си от Крис Лок.
— Започна с Джеръм Рийз — изрече той, — не че това е оправдание за всичко останало.
Кметът тръсна глава.
— А кой е Джеръм Рийз?
— Ейб, какво общо има Джеръм Рийз? — подметна Лок.
— Попитах ви кой е Рийз? — повтори Ейкън.
Глицки се надигна от шкафчето и набързо му обясни случая. Кражбата на колата. Майк Мюлън. Освобождаването на заподозрения. Глицки си погледна часовника и пак се вторачи неприязнено в Лок.
— Рийз беше освободен преди по-малко от тринайсет часа. Имаме двама-трима свидетели, макар и не на саморазправата, но те твърдят, че тълпата изскочила от „Пещерата“, кръчма на ъгъла между Второ и „Гиъри“.
— Добре де, и какво? — подкани го Ейкън.
— Ходих там. Влязох и в „Пещерата“. Беше празно, намерих само бармана, казва се Джейми О’Тул. Разправяше, че нямал работа цялата вечер. Никакви клиенти. Естествено, чул разправията навън, но се уплашил, не искал да излезе и да види какво става…
Лок го прекъсна:
— Ейб, а Джеръм Рийз?
Белегът по устните на Глицки побеля. Може би се усмихваше.
— А на задната стена в „Пещерата“ имаше огромна снимка на мъж. Попитах О’Тул кой е този и той ми каза, че е Майк Мюлън. Водел и счетоводството на заведението. Предположи, че като ченге, занимаващо се с убийства, трябва да съм чул какво се случило на човека.
Илейн Уейджър се престраши да наруши мълчанието.
— Искате да кажете, че понеже пуснахме Джеръм Рийз?
Крис Лок отговори на незададения от всички въпрос.
— Наредих да бъде освободен, защото не можехме да му предявим обвинение.
Глицки само го изгледа.
— Е, да, господине, но изглежда някои от онези хора са ви разбрали погрешно.
Ейкън разтри лицето си с длан.
— Значи искаш да ме убедиш, че тази тълпа е побесняла, защото Джеръм Рийз е бил пуснат от затвора?
— Да, сър, така тълкувам събитията. Както някои хора се засегнаха, когато бяха пуснати ченгетата, пребили Родни Кинг. — Той се поколеба и добави: — Е, онова стана в Лос Анджелис.
Лок искаше да се върне към съществената част.
— Установена ли е самоличността на някой от тълпата?
— Още не. Работим по случая, а в „Пещерата“ все едно се натъкнахме на каменна стена.
— Но имаме един. — Вслушваха се в думите на Илейн Уейджър. Без да я подценява, Глицки подозираше, че има значение и нейната майка-сенаторка. — Някой от вас гледал ли е новините тази вечер?