Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Кевин не харесваше и Синди. Най-добрата й приятелка Синди Тейлър. Още един от тежките проблеми помежду им.
„Тя ти се е качила на главата — казваше й често. — Използва те, Мел, а ти я търпиш. Внимавай, хем е ревнива, хем само гледа да изкопчи полза от тебе.“
(Още един повод за разпри — наричаше я Мел. Никой друг не й викаше така и тя все го поправяше. Тъпотия…)
„И как ме използва?“
„Държи те в сянка, за да изпъква, да прави впечатление.“
Не че Синди наистина се държеше като онази Мадона. Той дори разправяше, че Синди го сваляла,
Е… няма значение, вече е минало. За добро или за зло, Синди пак си е най-добрата й приятелка, а все с някой трябва да поговори… Сълзите не спираха, щеше да полудее.
— За Бога, наистина е Кевин! — Звънът на телефона събуди Синди, но беше свикнала. — Сега какво ще правиш?
— Не знам. Обадих му се. А той беше…
Искаше да каже „препил“, но се въздържа.
— И какво ти каза?
— Нищо.
— Дори не отрече?
Макар и склонна да обясни това със стъписването му, Мелъни призна, че дори не е отрекъл.
— _Знаех си аз_, че може да направи нещо такова.
От гласа й Мелъни се почувства неловко, но това често й се случваше заради Кевин. Казваше си, че й действа прекалено силно на нервите. Но сега не искаше да се занимава с преживяванията си.
Мълчание. Чуваше телевизора на Синди в слушалката.
— Казват, че който го познае, трябва да уведоми полицията — промълви Синди след малко.
— Е, аз поне в никакъв случай няма да се обадя.
— Не знам, Мелъни.
— _Стига_, Синди. Говорим за Кевин. Каквото и да показват, той не е…
— Обаче е доста убедително, нали? И ако е виновен, полицията трябва да…
— Не е! Знам, че не е виновен.
— Аз не съм сигурна.
— Синди! — Ето, и това обаждане беше грешка. Напоследък вършеше само щуротии. — Синди, ти също нищо няма да правиш, нали?
Мълчание.
Събра остатъците от спокойствието си.
— Само ми обещай, че нищо няма да направиш. _Обещаваш ли?_
Дълга пауза.
— Ще се опитам, миличка.
14.
— Кевин Ший. И е бил в дома си преди по-малко от час. Жената ни съобщи и адреса.
Глицки не беше особено доволен от събирането на целия фокус в един човек. Все пак там е имало тълпа и даже онзи тип да е бил подстрекателят (поне така изглеждаше), не само върху него падаше вината. Някъде из града имаше между двайсетина и шейсетина мъже, замесени в случая. Глицки изпрати свои хора да убедят Джейми О’Тул, бармана от „Пещерата“, да намине към Палатата за два-три въпроса. И жадуваше да застане лице в лице с фотографа Пол Уестбърг, чието име научи преди броени минути.
Но сега не му оставаше друго, освен да се захване с този Кевин Ший. Глицки заповяда да изпратят патрулна кола на получения адрес. Помисли малко и ето резултата — изпрати втора и трета кола за подкрепление около дома на Ший, после се разходи до кабинета на прекия си началник, за да
— Лейтенант, да ви кажа право, и аз не знам какво да мисля. Но това е сред най-дребните ми грижи в момента.
Шефът Дан Ригби седеше в коженото си кресло зад бюрото. Глицки ръководеше отдела по-малко от година и двамата никога не се срещаха извън работата. Обаче, когато лейтенантът пожела да бъде приет, началникът на полицията го повика веднага. Сега стоеше на персийския килим и се взираше в бляскавия махагонов простор, делящ го от шефа. За миг се подвоуми дали това бюро би заело целия негов кабинет и реши, че чак дотам не би се стигнало, но обикалянето в тесните процепи наоколо може да е трудничко.
— Сър, само казвам, че формално погледнато, не разполагаме с кой знае какви доказателства, за да подкрепим прокуратурата…
— А онази снимка?
Ригби го погледна с надежда, но знаеше не по-зле от лейтенанта, че при по-нормални обстоятелства снимка като направената от Уестбърг щеше да мине през куп проверки, преди да я покажат на разширен състав съдебни заседатели или друг орган, който би я допуснал като доказателство.
Лицето на Глицки беше безстрастно, сякаш задълбочено обмисляше думите на своя началник.
— Е, да — отвърна накрая, — но да стоварим убийство на някой, преди разширеният състав дори да е имал възможност за…
— Лейтенант, подшушнаха ми, че имаме нужда от нещо, каквото и да е, при това незабавно, ако искаме поне да уталожим положението.
— Господин Лок се отби в кабинета ми тази сутрин и ми подсказа почти същото, така че вече знам, но честно казано, изнервям се. Затова и дойдох да говоря с вас. Не съм сигурен точно как да подходя към въпроса…
— Какво толкова има да подхождате? Арестуваме онзи, регистрираме го, предаваме го на Лок. Всички дълбоко си поемат дъх, може би и на улиците става по-тихо. Да не ви гризат съмнения за този човек, как му беше името… Ший?
— Не, сър, но не това ме безпокои. Само казвам, че не става дума за обикновен случай на задържане под стража. Можем да се провалим с трясък. Ако всичко беше нормално, дори още нямаше да сме припарили до човека.
— Положението е твърде далече от нормалното.
— Да, сър, така е. Но въпреки това, щях да съм по-спокоен, ако имахме очевидци. Нещо, което да направи ареста… по-обоснован.
— Ами точно такова нещо имате.
Глицки изчака.
— Фотографа. Ей сега го разпитват на третия етаж.
— В районната прокуратура? Но как е станало?
И двамата знаеха, че това потъпква всякакви процесуални норми. Иначе си беше съвсем ясно — полицията разпитваше всеки, свързан по какъвто и да е начин с някое престъпление, а прокуратурата следеше нещата отдалече, поне докато се събере достатъчно материал, за да убедят разширения състав, че има основания за възбуждане на дело.
— Лок ми каза, и то като услуга, че го разпитват. Като услуга — натърти Ригби. — Подреждат си обвинителния акт срещу Ший.