Неизбежно правосъдие
Шрифт:
В действителност расизмът беше навсякъде — уж просветените бели служители в Палатата наричаха на майтап черните „канадци“, а чернокожите родители на децата от училищата, където учеха и неговите синове, не им позволяваха да играят с белите си съученици.
На пръв поглед всичко беше наред. Хората почти винаги се държаха любезно, прилично, дружелюбно. Вече ставаше старомодно дори да признаеш колко бездънен е проблемът, а в Сан Франциско е истинско престъпление да не се съобразяваш с новите повеи. Расовият въпрос ли? Моля ви, това нали го оправихме още през шейсетте години? По-добре да се престорим, че изобщо го няма. А и в Сан
И изведнъж, в една лятна вечер, линчуват чернокож на име Артър Уейд.
А Глицки бе принуден да признае главната причина да седи тук и да хруска ледени кубчета — въплътена в човека, наричащ проблема „болест на системата“, Филип Мохандас, който стъпкваше и последната искрица надежда за разбирателство, защото отиваше прекалено далече. А би могъл да направи много по-разумни неща. Да покаже чувство за мярка. Да призове към сдържаност. Да убеждава.
Мохандас знаеше, че в близките дни никой нямаше да арестува афроамерикански водач, дори да се изсили. Посветил се бе на делото и се превръщаше в жертва на собствената си ярост. Какво означават овехтелите закони, ако имаш такива сериозни подбуди да действаш?
Глицки страшно се дразнеше, когато самозваните лидери на всички чернокожи се поддаваха на изкушението и само затвърждаваха недоверието на белите (По дяволите, наполовина белият Глицки също се чувстваше така!) към стремежите на чернокожите и желанието им да спазват законите.
Сега Мохандас призоваваше към саморазправа, допускаха той да плещи глупости от все сърце. Но самото му присъствие, словоизлиянията му, опасно накланяха везните. Глицки не вярваше, че трябва да го оставят още повече да възпалява съзнанието на хората, но изглежда никой друг не беше склонен да прекрати това. Ей, имаме свобода на словото. Да бе, ама какво става, ако някой кресне „Пожар!“ в претъпкано кино? Глицки охотно би се заел с това — смяташе, че може да подхвърли на Мохандас идейки, над които онзи да се замисли. Но не му влизаше в работата. Беше длъжен да разследва убийства. Останалото беше политика.
Но и тези прояви на здравомислието не оправяха настроението му. Пак си дъвчеше леда и зяпаше вторачено стената.
Телефонът в кабинета звънна. И понеже обажданията приемаше същият човек, който спираше посетителите на вратата — тоест никой — сам вдигна слушалката и по-неприязнено от друг път изтърси:
— Глицки, отдел „Убийства“.
Мълчание. Почти недоловима въздишка.
— Ейб Глицки.
Вероятно си въобразяваше, но в гласа й звучеше облекчение, като че с големи усилия е пробила плътна преграда. Разбира се, мигновено позна този глас.
— Лорета?…
— И една дума ми стига. Все така си говориш.
Още зашеметен от прилива на адреналин в кръвта, Глицки отвърна:
— Не, доста по-различен съм от преди. Сигурно ще се учудиш.
Прозвуча по-враждебно, отколкото се чувстваше, но думите изскочиха сами, може би по-близо до истината от мислите…
— Но, да, разбира се. — Пак гърлената, дълбока въздишка. — Вече всички сме други, Ейб, променихме се. Но дълбоко в душата си сме все същите.
Не би могъл и да измисли по-чудновато начало на разговор с бившата си любовница, сега сенаторка на Съединените щати. Сякаш са се виждали (и не само са се гледали) преди
Сграбчи пластмасовата чаша и допи ледената вода, за да се опомни, после попита какво би могъл да направи за нея. Предполагаше, че е свързано с Илейн.
— Току-що бях при кмета — заговори тя. — И когато спомена… нали разбираш, малцина се казват Ейб Глицки…
— Телефонът ми е в указателя, Лорета, открай време.
Тя като че се поколеба, после продължи, все едно не е чула.
— Но Конрад каза нещо за тебе… Вече си лейтенант…
Нервите на Глицки се изопнаха още малко — Лорета просто опипваше почвата, за да задоволи любопитството си, но нямаше намерение да й помага.
— И ти реши да се обадиш, за да чуеш какво става напоследък?
Сега колебанието пролича.
— Още ми се сърдиш, нали? След толкова години.
— Лорета, за нищо не ти се сърдя…
— Говоря за онова, което направих.
— Още не съм сигурен дали знам какво направи, нито пък защо го направи. Но не бих казал, че много ме е мъчило, да речем, през последните двайсетина години. Имам семейство…
Гласът му затихна.
— Стана ми мъчно, когато чух за жена ти…
Глицки се вкопчи в слушалката. Наложи си да отпусне и свие пръстите си. Един от инспекторите — Карл Грифин, почука на рамката и Глицки го отпрати с махване на ръката.
— Ейб, изведнъж ми се прииска да ти чуя гласа. Да разбера добре ли си, как ти върви. Толкова ли е странно?
Не отговори. Чу как тя си пое дъх.
— Добре, Ейб. Извинявай, че ти досадих.
Щеше да прекъсне връзката. Но той не искаше да я отреже така. Трябваше да…
— Лорета!
Но линията вече даваше свободно.
17.
Кевин Ший не искаше да мисли за скока до покрива на съседната къща. Наглед ги деляха два-три метра, но му се сториха пет-шест. Някой ден трябваше да се качи на покрива, за да премери. Непременно. Не му се искаше и да си представя колко метра щеше да падне при несполука. Предостатъчно.
За късмет, отсрещният покрив беше плосък и с ниска оградка, също като неговия. Скочи, претърколи се върху наранената си ръка и болезнено чувствителни ребра, после се примъкна до оградката и легна зад нея, в широката сенчеста ивица, хвърлена от косите лъчи на утринното слънце. Чу полицаите да се качват на покрива, откъдето току-що се махна. След малко ги чу да слизат.
Минаха безкрайни десет минути, преди да рискува поглед надолу. Чудесно, наистина си бяха отишли. Изглежда беше в безопасност. Поне относително.
Вратата към стълбището не беше заключена и Ший изкуцука четирите етажа до улицата, без да срещне никого. По Грийн Стрийт не се виждаха полицейски коли. И тротоарите бяха пусти. Зави надясно и се отдалечи от апартамента си с най-нормалната походка, която му бе по силите.
Ший отрасна в предградията на Хюстън, завърши университета „Райс“, получи си бакалавърската диплома по икономика с намерението да поеме някаква мениджърска работа във фирмата на баща си.
Девическото име на майка му беше Жанин Робитей, от нюорлианския род Робитей. Тя имаше съответните пищни форми на южняшка красавица и се отличаваше с пристрастието към прическа тип „пчелен кошер“, отдавна излязла от мода. Но видеше ли я такава, никой не се сещаше за модата — с тежките вълни тъмна коса, вдигнати над почти съвършените очертания на лицето, винаги привидно по-висока от съпруга си Дениъл.