Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Той е юрист. Ще ги накара да го чуят.

— Вече не е.

— Ами, как да не е. Знае кои лостове да дръпне.

— А ще направи ли това за теб?

— Непременно. Сигурен съм.

— После?

— После поне ще имам някакъв шанс. Мел, _знаеш_, че не съм виновен за това нещо.

Тя се пресегна, за секунда докосна ръката му и се дръпна. Не му се натрапваше. Само му помагаше. Не му бяха нужни още главоболия.

— Вярно е, знам. Само че, според мен, рискът е голям, това е.

Той сви

рамене.

— Сега всичко е риск. Цялата разправия се нажежи прекалено. И ако взема, че избягам… както и да е, _не искам_ да бягам.

— Защото ще излезе, че си признаваш, нали?

— Ъхъ, май е така. Но най-вече ми изглежда неправилно. Тоест, нали знам истината. Знам какво стана. Бях там, Мел. И това трябва да се разчуе. Какво е станало. Не е само заради мен…

— И мислиш, че точно Уес Фаръл е човекът, който ще ти помогне да се очистиш от тази кал?

— Мисля, че за юрист Уес Фаръл е доста свястно човече.

Тя не се сдържа.

— Юрист, който прекалява с пиенето и за нищо не зачита живота, дори своя.

Кевин едва не я захапа, но премълча. Не беше време да се карат. Ето я, дойде да го измъкне. И това беше по-важно. Той свали дясната й ръка от волана и я стисна на седалката между двамата. Тя сведе поглед, засмя се и хвана по-здраво ръката му.

— Не тук! — каза Кевин.

Минаха край дома на Уес Фаръл и „доста свястното човече“ още не се бе прибрало. Мелъни предположи и Кевин не можа да отрече безусловно, че Фаръл е отишъл да се натряска някъде. Опита да я разсее с шегата, че и пияниците понякога били приятни хора, но Мелъни нямаше настроение да се майтапи. И въпреки че откакто се помнеше, шегите му бяха защитна реакция във всяко раздрусващо нервите положение, сега също не му идваха от душа.

Нищо чудно, щом не можеше да се отърси от представата, че целият град го е подгонил. Позна го възрастната жена, пред чиято врата се прикри. Ченгетата в патрулната кола май също го нацелиха. Вероятно и човекът от апартамента над онзи, в който влезе за малко.

Отделни случки ли? Може би. Или не. Защото се случваха все _на него_. Не че някой _би могъл_ да го познае. По-лошо — случайни и дори безразлични хора _вече_ го разпознаваха.

А в момента Мелъни се нареждаше в колоната коли около павилион за хамбургери, встрани от Деветнадесето Авеню.

— Не тук! — повтори Кевин. — Какви ги вършиш?

— Трябва да ядем — настоя тя. — Нали няма да влизаме вътре.

— Няма значение дали сме вътре. Трябва да…

Вече беше късно да се махнат. Зад тях спря още една кола. Сега му оставаше или да чака с Мелъни, или да изскочи и да си плюе на петите. Но накъде? И какви бяха шансовете му да не го познаят на улицата? По-добри, отколкото тук, както приличаше на мишена в стрелбище? Готов ли беше да заложи на това? Да заложи живота си? И нейния?

Още дори не се здрачаваше. Никакви проблеми с видимостта. Не вярваше да измине дори два-три квартала.

Въртеше глава и срещаше безброй лица — в колата отпред (хората на задната седалка се обръщаха — защо?), отзад, пресичаха на пешеходните пътеки, вървяха по тротоара… и всички се взираха в него.

Мимолетни погледи или внимателно наблюдение — всички бяха насочени към него. Мелъни избра популярно място на претъпкана улица, почти по времето за вечеря. Въпрос на време, докато някой го познае.

Смъкна се колкото можа по-надолу. Мелъни свали стъклото откъм своята страна.

— Какво искаш? — попита го.

— _Искам_ да се разкарам оттук, ей това искам.

Тя се вторачи в огледалото.

— Не можем. Какво друго ти остава?

Прозорецът на колата още беше отворен.

— Виж, Мелъни, и на мен ми се иска, но някак не мога да се държа небрежно…

— Не се държа небрежно — натърти тя. — Но все нещо трябва да ядем и всъщност никой не те гледа, поне тук.

— Всички само мен зяпат.

Шофьорът зад тях ги подкани с клаксона, Мелъни махна помирително през прозореца, после поръча два двойни сандвича със сирене, пържени картофи, шейкове. Премести колата по-напред, заедно с цялата опашка.

Все още бяха притиснати в безизходица, колите пълзяха съвсем бавно. Поне след пет минути щяха да стигнат от другата страна на павилиона, където изпълняваха поръчките.

— Мелъни, може и да ми се е подпалило въображението. Но пък ако не е, значи скоро ще съм труп.

Най-вероятно ти също, добави мислено. Тя не разбираше ли?

— Трябва да ми имаш доверие…

— Трябва да имам доверие на инстинктите си. Поне досега ме отърваха.

Тя го изгледа.

— Между другото, Кевин, и аз имам нещо общо с това, че досега си се отървал. Разбирам… за Бога, снощи си видял как линчуват човек. На кой няма да му тракат зъбите? _И аз_ се боя. Но си мисля, че виждам нещата малко по-ясно.

Усмихна се насила. Надяваше се да е права.

Той неохотно си призна, че му остава още една стъпка до паниката, а тя изглеждаше дори неестествено спокойна.

— Може и така да е, но…

— Само съм сигурна, че тук е безопасно, колкото на всяко друго място в града. Налага се да издържиш и да не побегнеш. Май по-добре вече да свикнем с положението.

Помръднаха още малко напред. Зад тях надуваха клаксоните, хората говореха на висок глас, хилеха се, крещяха досами отворения прозорец на колата, но поне никой не връхлиташе към тях. Кевин заби поглед надолу и стисна с ръка челото си.

— По дяволите, как да се отървем от това?

— Не знам точно, но ще мислим по-добре с пълни кореми — безизразно промълви тя.