Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

— Анди, може и да те обиди, но държа да се подложиш на полиграфски тест*.

[* С детектор на лъжата — полиграф — се установяват лъжливи показания — Б.пр.]

Съдията присви устни. Искането явно го ядоса.

— Полиграфите не вършат работа, Диз. Не се признават в съда.

— Знам.

Настъпи мълчание. Харди стоеше до прозореца, Фаулър се беше облегнал назад на стола си.

— Казах ти, че не съм го убил.

— Знам, че ми каза.

— Но ти не ми вярваш?

Харди остави тишината да говори.

Съдията настоя.

—

Заради онази единствена лъжа, нали, че не съм знаел кой е Неш? Обясних ти вече. Не смятах, че ти или някой друг трябва да знае. Не мислех, че ще се разбере.

— Е, вече се разбра и няма какво повече да се разбира. Трябва да знам всичко и аз ще реша какво да премълча. Искаш да те защитавам — или това ще правя, или се отказвам.

— И имаш нужда от полиграф за това?

— За да скъсам една страница от папката на Пулиъс, „Лъжата говори за характера на обвиняемия, ваша светлост“.

— Смяташ ли, че ще се съглася да се подложа на полиграфски тест?

Харди забарабани с пръсти, огледа стените и голите прозорци.

— Знаеш ли, Анди, страхувам се, че това не е молба.

— Диз, резултатите не се допускат в съда! — повтори Фаулър. Замълча за миг, за да се успокои. — И знаеш ли защо не се допускат? Защото не вършат работа. Защото не доказват нищо.

Харди кимна.

— Знам — в съдебната зала подобни експерименти, най-малкото, се приемаха с подозрение.

Фаулър го погледна.

— Тогава защо?

Харди откри, че преглъща думите си — изречени на висок глас щяха да прозвучат високопарно, самодоволно. Причината беше, че искаше нещо да му позволи, заради собствената му съвест, да продължи да защитава Анди, нещо, което, ако не го оневиняваше, поне да оставяше отворена вероятността, въпреки лъжите и неблагоразумните действия, да е невинен.

За повечето професионалисти в тази област това нямаше никакво значение. Въпросът не се състоеше в самия факт, а дали този факт можеше да бъде доказан. Но Харди бе работил като ченге, после като прокурор. Нагласата му беше да хваща лошите и той не искаше да има нищо общо със защитата на виновен човек, дори и на стар приятел като Анди Фаулър.

— Имам си причините — каза той най-накрая, — и ти или ще ги приемеш или ще си наемеш нов адвокат, Анди.

Погледът на Фаулър беше решителен, спокоен.

— Не съм го убил аз, Диз.

Харди разпери ръце.

— Тогава не би трябвало да има никакъв проблем, нали?

Най-накрая съдията кимна.

— Добре, Дизмъс. Не ми харесва, но съм съгласен.

44

Глицки носеше каки на цвят панталони, кубинки и кожено яке. Беше висок около метър и деветдесет и тежеше малко над сто килограма. Черната му коса бе късо подстригана, почти като на морски пехотинец. Когато беше по-млад, отчасти за да прикрие горната част на белега си, си бе пуснал мустаци като на китайски император, но вече от шест години ходеше гладко обръснат.

Елизабет Пулиъс бе работила с него най-малко по четиринайсет

дела, откакто бе започнала да се занимава с убийства преди три години. Отношенията им бяха преди всичко сърдечни и открити. Стояха от една и съща страна на барикадата. Следователно появата на импозантната фигура на Ейб на вратата не би трябвало да я изпълва с лоши предчувствия. Но я изпълни.

Не беше казал нищо. Тя преглеждаше показанията по дело, което щеше да се гледа след два месеца, като ги наизустяваше, както обичаше да прави. И изведнъж го видя. Нямаше представа от колко време стоеше там.

— Здравей, Ейб — каза тя. Затвори папката и му хвърли една ослепителна усмивка. — Какво има?

Глицки се бе подпрял на вратата, с ръце в джобовете. Явно промени първоначалното си решение, отдели се от касата и влезе вътре. Джеми Джексън, колегата, с когото работеше в една стая, си беше отишъл преди час. Глицки затвори вратата зад гърба си. Седна и Пулиъс бутна стола си леко назад, за да го вижда по-добре.

— От колко време си прокурор? — попита Ейб.

Пулиъс все още се опитваше да се усмихва — чарът, който й вършеше толкова добра работа.

— Сърдиш ми се и да ти кажа, не те виня.

Глицки не си падаше много по усмивките. Беше виждал прекалено много лъжи и лицемерни извинения да се поднасят с любезна ръка и усмивка двайсет и четири карата. Усмивките го караха да настръхва.

— Колко горе-долу? Шест, седем години? — той беше опитен следовател, а един опитен следовател не се отказваше и не обръщаше внимание на пушека, докато не получеше отговор на въпроса си.

— Откакто си тук?

Пулиъс кимна.

— Горе-долу толкова, Ейб. Малко повече от седем.

— А знаеш ли аз от колко години съм ченге? — не беше въпрос. — Работим заедно от доста време, а явно, че не си разбрала нищо за мен.

Тя все още го гледаше. Беше си сложил физиономията, която използваше пред заподозрените. Биваше си я.

— Изкарах четири години в Сан Хосе на стипендия от футболния отбор. Като тай-тенд*. Всъщност, беше преди да го нарекат „тай-тенд“. Тогава още му викаха обикновен стар „енд“. Но не бях само тъп спортист, главно защото имах достатъчно акъл, за да осъзная, че съм прекалено бавен за професионалния футбол, така че доста залягах над ученето и изкарах висока диплома. Класният ми каза, че мога да вляза право с такъв успех.

[* Става въпрос за американски футбол — Б.пр.]

Сега устните му се разтегнаха, карикатура на усмивка, която опъваше широкия белег, разцепващ горната и долната му устна.

— Представяш ли си? — продължи той. — Право.

— Ейб…

Не й обърна внимание.

— Но бях взет в Полицейската академия — да, по онова време така се правеше, — след като завърших колежа и реших, че изглежда по-забавно, по-динамично, отколкото правото. Тогава бях на двайсет и три. Сега съм на четирийсет и една. Осемнайсет години като последните седем съм се занимавал само с убийства.