Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Едва ли приятелствата ми ще имат нещо общо с външния ми вид. А какво искаш да кажеш с това „стар“?
— Е, всъщност не стар, а по-скоро зрял, внушителен.
— Внушителен. Това ми допада. — Целуна я, и то както трябва. След около петнайсет секунди, току-що приключил с едната целувка, я целуна втори път. — Внушавай ми това — заключи.
— Уверена съм, че ще мога — отвърна Франи.
Изправи се, улови го за ръка и го поведе през трапезарията, през кухнята и нагоре по стълбите към новата им спалня.
На следващия ден, в неделя, силен, дъхтящ на море вятър задуха откъм океана, но небето бе яркосиньо и температурата позволяваше да ходиш по риза.
Цялото семейство Харди и повечето им приятели и роднини се бяха събрали да отпразнуват нанасянето им в къщата: Глицки, баща му Нат и синът му Орел, Дейвид Фримън, Еди Ерин Кокран, Моузес Макгайър, съпругата му Сюзън Вайс със сина си Рико и Анджела Моралес с две от децата си, Макс, Касандра и Рон Бомонт, както и приятелката му Мари.
Задният двор на Харди представляваше продълговата и тясна ивица трева, оградена с розови храсти. Той се намираше между два невисоки блока, които за щастие пропускаха слънчевите лъчи.
Всички, освен Фримън, бяха донесли тенджери с гощавки: чили, спагети, чопино*, задушено овнешко със зеленчуци. Всички тези ястия, заедно със салатите и хляба и буренцето с бира, бяха наредени на масата за пикник. И сега, след огледа на къщата и ахканията и охканията, след като пийнаха и похапнаха, Глицки хвърли поглед на Харди и двамата влязоха вътре да се полюбуват на последните подробности от подредбата или нещо подобно.
[* Пикантно ястие от задушена риба, скариди и раци със зеленчуци и червено вино. — Б.пр.]
Всъщност прекосиха цялата къща и излязоха на новата веранда, два пъти по-широка от предишната. Харди приседна на новия парапет, но все още не себе настанил като хората, когато външната врата се отвори и се появи Дейвид Фримън, размахал пура.
— Рекох си да изляза навън да попуша.
— Ти си беше навън, Дейвид — отвърна Харди. — В задния двор.
Но старецът цъкна недоволно.
— Деца. Долнопробни пури. Съсипва им дробовете. Ако вие обаче, приятели, искате да останете насаме…
Харди изгледа въпросително Глицки, а той сви рамене. Нямаше значение.
— Стига да умееш да пазиш тайни.
— Такова ми е призванието — отговори Фримън с безизразно лице.
— И какво? — обърна се Харди към лейтенанта.
— Знам го от става вече две седмици — започна Глицки, — но исках да изчакам до днес, за да ти кажа нещо, което да внесе хармония в случилото се.
— Виж го само какви ги ниже — отбеляза Харди пред Фримън.
— Тъкмо му се любувах — отвърна старият човек.
Глицки рядко се усмихваше, но Харди сметна, че изражението му в момента със сигурност следва да се определи като самодоволно ухилване.
— Няма да ти падам на колене — сериозно продължи той.
— Става дума за Бакстър Торн.
— Добре — прие Харди, — може пък и да ти се примоля мъничко.
Една седмица след изборите, през която специалният издирвателен отряд на Глицки не бе успял да изкопае поне някаква улика, свързваща нападението над пулгаския Храм на водата с Торн и компанията му, ФМК бе затворила офиса си на „Ембаркадеро“ завинаги. Макар полицейските следователи да бяха помолили Торн да остане на разположение, два дни след затварянето на ФМК той бе изчезнал безследно, без да остави новия си адрес.
Харди не бе наясно какво възнамерява да прави с Торн, ако някой ден го пипне. Настаняването на Франи и децата у дядо и баба му бе попречило да издири Торн, а после вече бе станало прекалено късно. Когато най-после се опита да влезе във връзка с него, той вече бе избягал.
— Утре стават две седмици от опита за обир в дома на един сенатор в Джорджтаун в големия селскостопански щат Ню Джърси, огласил неотдавна решението си да поведе битка срещу освобождаването на етанола от федерални данъци за горива. Предполагало се, че в къщата няма никой, но камериерката била там и спяла в стаята си на горния етаж, когато станал взломът. Тя държала зареден пистолет в нощното си шкафче. Може би си чел за случая.
— Торн — произнесе Харди.
Глицки кимна.
— Два дни не успели да установят самоличността му, а когато най-после го идентифицирали, новината вече не интересувала никого. Де да го беше застреляла съпругата на сенатора или нещо подобно — тогава щеше да се вдигне шум, а така чисто и просто изглеждало като поредния неуспешен обир с взлом. Но тъй като го бях обявил за издирване, за да го разпитам, от полицията в Джорджтаун ми се обадиха. Твоят господин Торн, както се казва, вече не е между живите.
Харди се надигна от перилата.
— Е, ето на — промълви той. Помълча и добави: — А защо не се радвам?
— Защото е тъжно, когато някой умре, затова. — Фримън палеше пурата си. — Винаги е тъжно, когато някой умира.
Слънцето бе залязло. Рон, Мари и двете им деца махаха и викаха за довиждане на път за външната порта и смехът им отекваше и отскачаше от двата блока, докато те вървяха към колата си.
Харди стоеше на верандата, прегърнал Франи. Тя се притисна до него, каза, че на негово място много би се радвала за Бомонтови.
— Изглеждат щастливи — призна той.
— Нямам предвид това.
— Зная, зная.
Всъщност той знаеше повече от нея. Веднага след собственото си разследване, за да задоволи любопитството си, бе проверил разказа на Рон Бомонт за първия му брак. Първоначалното дело за присъждане на попечителство и последвалата присъда бяха вдигнали доста шум в Расин, но самото отвличане на децата няколко седмици бе държало в напрежение почти целия Среден запад. Относително лесно бе да проследи историята, докато тя не се бе превърнала в остаряла новина в същинския смисъл на думата и не бе изчезнала от страниците на вестниците.