Нищо друго освен истината
Шрифт:
— А децата му?
— Или неговите, или нашите, Франи. Не ми изглежда чак толкова тежко изискване.
— Просто да го издам?
Той си помисли, че може би тя най-сетне го е чула. Положи усилие да обуздае избухливостта си.
— Заминал е, Франи. Укрива се. Още щом се разчуе, ще изглежда така, сякаш той е убил Брий. Освен това наистина се появи в новините и цялата история — с децата и така нататък — все едно излиза наяве. И за какво беше всичко?
Упоритото изражение си остана на лицето й.
—
— Кое?
— Никой няма да се рови в живота на Рон. Докато не го обвинят. Никой не е съсредоточил вниманието си върху Рон.
— Напротив — възрази Харди. — Аз съм го съсредоточил. Скот Рандъл също.
— О, колко хубаво! Превъзходно, Дизмъс. — Франи ядно избълва думите насреща му. — Да вземаш страната на моето приятелче Скот Рандъл.
— Не вземам страната на Скот Рандъл. Боже Господи! Опитвам се да те измъкна оттук! Опитвам се отново да събера цялото ни семейство, а от теб слушам само за горкия Рон Бомонт, проклет да е. Защото ето какво ще ти кажа Франи: той и децата му са избягали.
Тя го изгледа предизвикателно:
— Все си мислиш, че знаеш всичко. Винаги всичко си пресметнал предварително. Е, и аз ще ти кажа нещо: не, не са. Той ти се е обадил преди един час. Не иска да бяга. Иска да се върне към нормалния си живот. Нима не разбираш?
Обезсърчен, Харди приседна на ъгъла на масата.
— А ти не разбираш ли, че това няма да стане? — попита я отпаднало. — Няма да стане, каквото и да се случи.
— Ще стане, ако открият кой е убил Брий.
Харди поклати глава.
— Не е вярно, Франи. Просто не е вярно. — Наложи си гласът му да прозвучи убедително: — Виж, във вторник съдебните заседатели ще се съберат отново, а дотогава Скот Рандъл — дори и без помощта на Глицки — ще открие, че Рон е офейкал. Това е достатъчно, за да го подведат под отговорност. След което делото се превръща в шумен процес. И всичко ще излезе наяве.
— Добре, говориш за вторник — отвърна тя. — Ако някой, например Ейб, успее да открие убиеца на Брий преди това, някаква истинска улика…
— Едва ли.
— Защо?
— Защото вече са минали три седмици. Случаят е безнадежден. А ти говориш за _три_ дни. Изключено.
— Ами ако Рон помогне? Ами ако разкаже на всички какво знае за Брий?
— На кого да разкаже? На Ейб ли?
Но тя най-влудяващо поклати глава:
— Той не бива да се забърква с полицията.
— О, да бе, как забравих! И като стана дума за това, искаш да кажеш, че той не е съобщил на полицията всичко, което знае за нея на последния разпит?
— Не, нямам това предвид. Не бъди такъв грубиян. Отговорил е на въпросите им…
— Обаче просто е забравил да ги уведоми за интересни подробности около убийството на _собствената си_ жена, така ли? Я поспри, Франи. Това е смехотворно.
Тя развълнувано удари
— Не е смешно. Нима не осъзнаваш цялата трагедия? Не те ли е грижа и за другите? Съвсем ли си станал безчувствен?
— О, моля те… — Харди скочи на крака и се извъртя към нея. — Изобщо не си в състояние да си представиш от какви _чувства_ преливам точно в този миг. Например ще ми се да го пречукам тоя кучи син. Ще ми се да зная какво ще стане с децата ни без майка им и какво всъщност става с брака ни.
Изгледа я кръвнишки, но тя премълча. Нищо не възрази — просто студено се втренчи в него.
— По дяволите — изпъшка той, отиде колкото се може по-далеч край стъклената стена и застана там.
Столът й изскърца. След миг я усети зад гърба си, макар телата им да не се докосваха.
— Помогни му — прошепна Франи. Харди не намери какво да каже и тя заговори в пустото пространство: — Ти ми каза, че така или иначе ще остана тук три дни, независимо от всичко, нали? Че това няма нищо общо с тайната.
Работа на Глицки, но накъде биеше Франи?
— Е, и?
— И ако имаш право, няма да подведат Рон под отговорност до вторник. Значи историята с децата му няма да се разчуе преди този ден и изобщо няма да излезе наяве, ако не го подведат под отговорност. Това означава, че разполагаш с три дни.
— _Аз_ ли разполагам с три дни?
— Да.
— За какво?
— За да спасиш няколко живота, Дизмъс.
— И как ще стане това?
— Ще намериш убиеца на Брий.
Той увеси нос. Жена му нямаше представа за какво говори.
— Ох, хубаво. Втурвам се и го намирам. Как не се сетих по-рано? Толкова е просто. — Обърна се към нея. — Да имаш някое блестящо хрумване откъде да започна?
— От Рон — отвърна Франи. — Казах ти — той иска да помогне.
— Е — отзова се Харди, — приятелчето ти Рон не ме светна къде да го намеря. Може като позвъни следващия път…
— Аз май знам.
На пода имаше дупка — тъй нареченото клекало. До стената се издигаше циментов плот с дюшек на него, а върху дюшека имаше чаршаф и две сиви вълнени одеяла. Мивка нямаше. Стените бяха тапицирани, защото в административния изолатор държаха откровено лудите, преди да ги освидетелстват.
Вратата се затвори зад гърба й — тя почти не съзнаваше и безспорно не се чувстваше благодарна, че не бе решетка, а истинска врата с шпионка и с отвор за подаване на храна ниско долу.
Постоя минута и повече вцепенена и безмълвна.
С подсъзнанието си долавяше студа, проникващ през мукавените й чехли. Всичко бе леденостудено.
Над главата й светеше лампа, затулена зад армирано стъкло. Скоро тя щеше да угасне и килията щеше да потъне в мрак.
Но така или иначе, това не зависеше от нея.