Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Не съм чула някой да ви е отправял подобно обвинение, лейтенанте. — Прат отново се подсмихна с половин уста. — Но въпросът според мен е там, че господин Рандъл води свое собствено разследване поради… злополучната липса на напредък във вашето. — Глицки понечи да си отвори устата, но тя вдигна ръка да го спре: — И в хода на разследването му господин Бомонт се превърна в заподозрян в убийството, така че и познатите му съответно се превръщат в обект на следствието.
— Добре — отстъпи Глицки, — а Франи Харди не е отговорила на един въпрос. — Той се обърна към Рандъл. —
Рандъл се направи, че не го чу.
— Но това е дело за убийство, Ейб. Не търсим някой откраднал нещо от магазина.
Глицки едва не избухна:
— А за какво, мислите, говоря аз! Аз _работя_ по убийства. Занимавам се единствено с убийства и само един от сто свидетели е в състояние да ми каже колко е бил часът, ако тогава не е станало нещо конкретно с него или с кучето му. — Отново смени тона, симулирайки спокойна разсъдъчност, което не заблуди никого в стаята. — Намеквам, Шарън, че може би всички страни са реагирали прекалено бурно. Би следвало Франи да получи един-два дни да се прибере у дома и да размисли как ще й е най-удобно…
— Удобно ли! — Беше ред на Рандъл да се развихри. — Не ме е грижа дали й е удобно. Не желая да се чувства удобно. Тя знае нещо съдбоносно за убийството…
— Не сте сигурен в това!
— … и докато не каже какво е то, един убиец се разхожда по улиците…
Този път се намеси Батавия:
— Вие сте си загубили ума, Рандъл. Не разполагате с нищо. В задънена улица сте. Тя може би просто се чука с човека и не иска съпругът й да разбере. Лейтенантът има право. Не разполагате с нищо срещу Бомонт. Нито с мотиви, нито с улики — само предположения. Оставете това. Пуснете жената да си върви, така де. Господи! Трябва да отскоча до тоалетната — и с тези думи напусна стаята.
— Очарователен господин — промърмори Прат.
— Добър полицай — отвърна Глицки.
Рандъл се приведе напред в сгъваемия си стол.
— Не ме е грижа, дори да беше кралят на Англия, той не ми предоставя никакви заподозрени, така че разработвам случая сам. А от моята гледна точка Франи Харди е точно в епицентъра му.
Глицки улови погледа на Тайлър Коулман, партньора на Батавия, незабелязано му направи знак и двамата се изправиха.
— Ще ми се да поразмислите още, Шарън. Наистина е несправедливо.
Тя го погледна право в очите.
— Ще помисля, Ейб. Обещавам.
Докато Глицки и Коулман чакаха асансьора, Батавия изникна от коридора иззад гърба им.
— Ако тъпанарите можеха да хвърчат — каза той, — това тук щеше да е летище.
Самият Глицки се стараеше да ограничава псувните си до една-две годишно, но ценеше сполучливите изрази. Коулман все още кипеше: от всичко, излязло току-що наяве в кабинета на Прат, се подразбираше обвинението, че той и партньорът му бяха сгафили.
— Щом толкова натискат за този случай, Ейб, ние защо нищо не сме
Вратата на асансьора се отвори и те се провряха вътре сред останалите чиновници, ченгета, адвокати и граждани. Навремето Глицки бе сметнал, че да се разговаря в претъпкан асансьор, е поучителна демонстрация на авторитет и отговори на Коулман, сякаш бяха сами в кабинета му. Помисли си също, че изобщо няма да е зле, ако някой доносник от „летището“ — надяваше се новият прякор на Батавия за Областната прокуратура да просъществува дълго — го чуе да хока господин Скот Рандъл за неправилната насока на ентусиазма му. Може би щеше да пусне и някоя и друга клюка за амбициите на Скот, от която шефът му едва ли щеше да остане във възторг.
— Рандъл иска дело, с което да се прочуе, нищо повече, Тайлър. Иска от зле платената си длъжност да пробие при големите частни пари. Тази сграда не е достатъчно величествена за него, а подобаващият процес му се изплъзва.
Батавия също не се стряскаше от асансьорната навалица. Гласът му прогърмя в тясното пространство:
— Ама той не разполага с нищо, Ейб. Както си му и казах. — Вратата се отвори и те излязоха навън. — Какъв е тоя отрязък от време все пак? От всичко, дето го изчетохме и изслушахме, човекът просто е завел децата и е отишъл на кафе.
По този въпрос обаче Глицки трябваше да признае, колкото и да не му се нравеше, че Рандъл има известно право. Налагаше се да внуши на Коулман и Батавия неговото тълкуване, според което, дори алибито на Франи да е добросъвестно, Рон Бомонт все пак е имал възможност да убие жена си. Тялото на Брий е пролежало в градинката няколко часа, преди да го открият, а съдебният лекар не бе в състояние да определи точното време на смъртта.
— Плюс-минус три часа — заяви Ейб. — Теоретично ще приемем осем и половина, тъй като Рон е напуснал апартамента малко преди това и твърди, че тя все още е била жива.
— Същото казват и децата. Тогава какво? — Батавия не желаеше да отстъпи и на йота пред Скот Рандъл.
Но Глицки знаеше, че най-злият враг на ченгето от „Убийства“ е неточността. Е, може би на второ място след прибързаните заключения, но несъмнено е сред най-страшните. Поправи Батавия:
— Не ми е приятно да ти го кажа, Хорхе, но децата говореха малко несигурно.
— Ей — вметна Коулман, — било е два дни след смъртта на майка им, за Бога, и не са помнели дори какво са яли на закуска. Не ги виня. Господи, и аз не помня какво ядох на закуска днес. Дори не си спомням дали _съм_ закусвал.
— Понички — отвърна Батавия. — Я си спомни, аз донесох…
— Момчета! — Глицки спря пред вратата на отдел „Убийства“. — Работата е там, че Рон не е елиминиран, разбрано?
Батавия не се предаваше:
— Децата са казали, че майка им е била с тях, Ейб.
Глицки поклати глава.
— Рон ги е подучил. Прочетете единственото копие, което Грифин е напечатал на машина. Разговарял е с децата в присъствието на баща им и без да споменаваме мъртвите с лошо, ще ми се да не беше постъпил така. А и да не забравяме, че Рон е напуснал дома си и е заминал неизвестно закъде.