Нищо друго освен истината
Шрифт:
Моля те, Дизмъс, ако поне малко те е грижа за нас двамата, попитай ме!“
Опита се да му внуши желание за разговор, но той си седеше до масата, търпелив и разбран, в очакване да й донесат закуската. От време на време й стискаше ръката, както би успокоявал която и да е друга клиентка.
Прищя й се да го удари с юмрук.
Щом донесоха храната, Франи бързо изгълта няколко хапки. Умираше от глад. Снощи бе толкова разстроена, че не бе способна да погълне и залък от вечерята си. Най-после остави
— Добре. — Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че някой ще я чуе, дори в това усамотено помещение. — Но трябва да си остане между нас.
— Тайната, която може да те измъкне от затвора ли? Искаш да я науча, без да я използвам ли?
— Само при това положение ще ти я кажа, Дизмъс. Така обещах на Рон. Не мога да ти я кажа като на свой адвокат, _най-вече_ като на свой адвокат. Само като на свой съпруг. Ще ме разбереш, след като я чуеш.
Харди не бе убеден, че това ще се окаже вярно — не проумяваше почти нищо от развоя на събитията, — но знаеше, че трябва да я научи, а за да я научи, трябваше да обещае да не я издава.
Тази мисъл изобщо не му бе по сърце. Извън чисто личните му възражения, съществуваха и две сериозни професионални причини за нежеланието му да даде такова обещание. Като лицензиран адвокат, той бе съдебен служител, задължен да съдейства за прилагането на закона по неизмеримо множество от обществени въпроси. Втората причина бе дори по-съществена — ако Франи споделеше тайната си с него в качеството му на неин адвокат, тя щеше да бъде неприкосновена, поради привилегията на взаимоотношенията между адвокат и клиент. Нито един съд не можеше да го принуди да я разкрие — щеше да е под закрила.
Молбата на Франи криеше безброй опасности. Като частно лице, Харди много лесно можеше да се озове пред разширения състав от съдебни заседатели в положението на съпругата си, неспособен да даде показания, и да го тикнат в дранголника. Освен това, ако се впуснеше в каквото и да било разследване за Рон Бомонт и нямаше основание да претендира за неприкосновеност, не бе трудно да си представи лъжите си какво знае или не знае пред същите онези хора — Глицки, Канета, — които бяха в състояние да му помогнат. Беше опасно във всяко отношение и той се опита спокойно да разясни това на Франи.
Тя обаче не отстъпваше.
— Не. — Все още говореше почти шепнешком, но тонът й бе непреклонен. — Ще стане така, че ти разчиташ на своята неприкосновеност.
— Е, и? Какво имаш предвид? Такъв е редът.
— Обаче понякога не е. Понякога правораздавателната система не я бива.
— А? О! — изръмжа Харди.
— Какво?
— Системата не я бива. Любимият изтъркан, но удобен шлагер на шейсетте. Само дето сега ме хващат нервите, като го чуя. Защото ето какво ще ти кажа: понякога системата я бива.
— Но не и в случая с Рон. Тя го е предала. — В очите й се върна онзи предишен блясък, ала Харди не му се зарадва особено. Тя протегна ръка към него и гласът й омекна: — Дизмъс, повярвай ми. Рон има основание да не вярва на юристите, сам ще видиш.
— Не се съмнявам — отвърна Харди. — Аз самият не вярвам на много от тях. Но нали става дума за мен?
— За теб човека, а не юриста.
Той сведе глава и я поклати. Жена му сложи ръка на коляното му. Харди пресуши последната глътка хладко кафе от пластмасовата чаша.
— Добре — каза. — Обещавам. Ще си остане между теб и мен човека, мен сина, мен Светия дух. Да чуем.
Франи хвърли последен поглед към вратата, за да се увери, че никой от пазачите не се спотайва да подслушва. После извърна очи към Харди, пое си дъх и започна:
— Рон и Брий доста се караха за смяната на работата й.
Това встъпление не допадна на Харди.
— Много се надявам след това предисловие да не ми кажеш: „О, да, спомних си. В края на краищата той я уби.“
Представата не бе чак толкова забавна, но тя се насили да се усмихне.
— Не я е убил. Бяхме заедно, когато тя умря.
Оставаше си под въпрос дали това е добра или лоша новина, но той нямаше да я обсъжда точно сега.
— Добре. Слушам те. За какво са се карали?
— Ами старата й работа в петролната компания беше очевидно страхотна. Анонимна, но много добре платена. Правеше си проучванията, пишеше си докладите и почти никой от външния свят не й обръщаше особено внимание. Беше нещо като звездата на компанията. Имам предвид, че играеше голяма роля, проправяйки законовия път на това производство, струващо над три милиарда долара, но всъщност не бе обществена фигура.
— Но когато е постъпила при Кери, нещата са се променили, така ли?
— Точно така. Около нея се въртяха купища журналисти покрай проблемите с бензиновите добавки.
— И защо това е предизвиквало спорове с Рон? Имам предвид, че щом тя е била работещата в семейството, защо се е искало неговото мнение?
— По същата причина, по която и аз имам известен принос за твоята работа, за клиентите, с които се ангажираш. Поне си мисля, че имам, нали?
Вярно беше. Франи не би искала той да защитава, да речем, производителите на цигари или серийните убийци, а ако той решеше, че трябва или иска, или му се налага, то със сигурност щяха да си разменят остри думи по въпроса. Но нямаше защо да си изясняват тази тема сега, само това им липсваше днес сутринта.
— Права си. Но не говорим за теб и мен. Говорим за Рон и Брий, а те са се карали, нали така?
— Да. — Жена му се стягаше, приклещена и тя като него. Но той трябваше все така да я подтиква. Трябваше да узнае.
— И за какво се караха? За политика? За пари?
Но Франи го изненада:
— Не, нищо подобно. Заради децата. Заради децата на Рон. Макс и Касандра.
— Не са ли и нейни?
— Не. Рон вече се е развеждал веднъж. Децата са от първия му брак.
— Добре. И?