Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Добре. По дяволите! — Батавия имаше навика сам да се отпраща. Извъртя се на пети и се запъти към бюрото си.
— Хорхе!
Неговият лейтенант го викаше. Принуди се да спре.
— Още не сме свършили. Случаят все още е наш. Рандъл не е предявил обвинение на никого.
Сержантът се върна една крачка.
— Стори ми се, току-що каза, че…
Глицки го пресече:
— Не съм казал, че е Рон. Казах само, че има вероятност да е той. Но едно е сигурно: той е човекът на Рандъл, нали така? Имам предвид, че Областната прокуратура се е заела с Рон Бомонт. Никой друг. Разбираш
Коулман разбра. Погледна партньора си.
— Всеки друг ще ги поозори, не мислиш ли?
Глицки наблюдаваше инспекторите си, за да се увери, че са схванали. Щом по лицето на Батавия цъфна разбираща усмивка, той вдигна показалец към тях:
— Вървете — каза им.
— Но аз трябва да намеря Рон — заяви Харди. — Защо момчетата ти не открият първо Рон, а после да се заемат с търсенето на други?
В отдела бе отдавнашна традиция в бюрото на лейтенанта да има скрити фъстъци. Глицки се възползваше от това естествено възникващо явление и обилно закусваше с понички, фъстъци и чай. Замислено счупи една черупка.
— Имаш ли някаква представа къде да го търсим?
— Не. Но все има някакви роднини. Може би някой в училището знае къде да му се обади, ако спешно се наложи…
Лейтенантът въздъхна с неохота.
— Добре, не е лошо. Можем да опитаме. Ще изпратя и патрулна кола в жилището му. Няма да навреди. Но няма да чакам със затаен дъх, Диз. Ако си е взел колата и е заминал — минали са цели три дни, как ти се струва? Вече може да е в Чикаго. Може да е избягал къде ли не.
— Добре де, но ако е избягал, и то с децата, все ще има някакви сведения за тях.
Глицки бавно, тъжно поклати глава. Приятелят му не се бе наспал и вече започваше да му личи.
— Диз, знаеш, че съчувствам на Франи. Току-що се посчепках с Прат заради нея. Но не можем да обявим мащабно издирване. Нямаме персонал, пък и да имахме, те си имат по-важна работа.
— Ейб, той е заподозрян в убийство…
— Възможно е, възможно е. Но се е явил пред голямото жури и е отговорил на всичките им въпроси. Приключили са с него. На никого и през ум не му е минало да го заподозре, докато Франи не е споменала за малката им тайна. — Запрати един фъстък в устата си и сграбчи чашата си с чай. — Рандъл дори не му е поръчал да не напуска града. Може да са отишли на къмпинг. В „Дисниленд“. Знае ли човек? Майката току-що е умряла, Диз. Пощурявали са у дома. Къщата им се е струвала прокълната. Случват се такива работи. Какво става с Франи?
Харди поклати глава:
— Отказва да говори.
Глицки застина като натюрморт. След няколко мига счупи още един фъстък.
— Брон поотпусна ли въжето?
— Не.
Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Глицки разпери ръце:
— Ами…
Харди се изправи.
— Да не повярва човек, че всичко това наистина се случва.
Глицки бе загубил жена си преди няколко години — бе починала от рак. И това не бе за вярване. Кимна. Нямаше какво повече да си кажат.
9
В крайна сметка Харди грохна след Съдебната палата и затвора — от последното си обезсърчаващо и безрезултатно посещение при Франи. След това се беше отбил в кантората си да
Не можеше повече да бездейства. Трябваше да предизвика поне някакво събитие.
Глицки му обеща, че ще изпрати патрулна кола в „Меривейл“, за да опитат да получат някакви указания за евентуалното местонахождение на Рон Бомонт, но това нямаше да е достатъчно. Щяха да го включат в категорията на обичайните задачи — Харди се съмняваше дали Глицки изобщо ще изпрати инспектори от отдела си. Всяко униформено ченге можеше да получи сведенията и да ги предаде на по-старшите. „Е — реши Харди, — защо да чакам, след като мога да го направя и сам?“
Директорката на „Меривейл“ Тереза Уилсън бе делова, симпатична жена на около четирийсет и пет. Стана, когато Харди влезе в кабинета й. Ръкостискането й би изглеждало внушително, ако идваше от някой футболен защитник, а усмивката изпод ниско остриганата й къносана грива бе едновременно искрена и професионална и също толкова впечатляваща. Освен това не се скри зад бюрото си, а го посрещна до вратата и го заведе в малък кът, образуван от тапицирани столове.
— Господин Харди, надявам се посещението ви тук да не се дължи на лоши вести за жена ви? Заповядайте, седнете.
Същината на обяснението отне по-малко от минута. Възникнало било недоразумение около алибито на Рон Бомонт за сутринта, когато е загинала жена му, по някакъв начин Франи се е озовала в центъра му.
— Но това е ужасно! Надявам се, че върху нея не пада никакво подозрение!
— Засега поне няма такива признаци.
Госпожа Уилсън четеше репликите му между редовете.
— И колко ще продължи? Кога ще пуснат Франи от затвора?
Харди сви рамене, за да омаловажи драматизма на случилото се:
— В най-добрия случай ще я държат само няколко дни. Тя смята, че Рон Бомонт е заминал на палатка или нещо подобно с децата си и щом се върне и разбере какво я е сполетяло, ще се намеси и ще оправи тази бъркотия.
— Но вие не мислите така, нали?
— Не.
— Какво мислите вие?
— Не зная дали Рон е убил жена си, но според мен от полицейското разследване е усетил, че става напечено, и е решил да вземе децата си и да избяга.
— Но аз смятах… — Тя замълча.
Харди прочете мислите й.
— Благодарение на Франи алибито му е било непоклатимо, но времето на смъртта е разкрило допълнителни възможности. Решил е, че ще го арестуват. Поне такова е моето мнение. — Той се отпусна на облегалката. — Ето защо дойдох при вас.
Тя го погледна въпросително.
— Съзнавам, че навярно нямате право да давате каквито и да било сведения за учениците си, но се надявах, че сте в състояние да ме уверите, че греша.
— По какъв начин?
— Ами, да речем, ако през последните няколко дни децата на Бомонт са идвали на училище, ако Рон се е извинил някак… — Харди й се усмихна уморено. — Изглежда се е изнесъл от къщи, по всяка вероятност във вторник следобед. Ще ми се да разбера дали сте се чували с него оттогава.