Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Не — отвърна той. — Изобщо не съм способен да те мразя. Обичам те.
Тя се втренчи в него за миг.
— Не сме… — Замълча. — Но той беше край мен, Дизмъс. Беше ми приятел. Изслушваше ме. Просто искам да ме разбереш правилно.
— Аз не те ли изслушвам?
— Да. Тоест не, знаеш, че не ме слушаш. За някои неща. Очите ти се плъзгат над децата, училището им, над всичко, което наричаш глупави еснафски занимания. Всъщност не те обвинявам, наистина. Зная, че не са най-вълнуващото нещо на света, но това е моят живот и
— И той те слушаше, нали, миличкият Рон?
Тя кимна и продължи:
— И двамата имахме толкова общи проблеми край децата…
Харди не можеше да издържа повече:
— Един момент, Франи. Ами ние с теб? Май и ние имаме доста общи неща — живеем в една и съща къща, грижим се за децата, каним приятели — такива работи. Или това не се брои?
— Зная, зная, прав си. — В нейния глас също се долавяше болка — навярно слаб отзвук от обзелото я отчаяние. — Но сам разбираш колко са се променили нещата при нас с теб. Различаваме се. Надявам се, че ти все още се чувстваш отговорен…
— Разбира се, че все още се чувствам отговорен. Иначе щях ли да седя тук и да слушам всичко това?
— Добре де, зная. Но романтиката… — Тя замълча. И двамата разбираха накъде клони. Ежедневието до капка бе погълнало романтиката, а някога животът им бе преизпълнен с нея.
И Харди знаеше защо е така.
— И двамата работим. Непрекъснато сме заети.
— Е, каквато и да е причината, съзнаваме, че нещата не са като преди. В живота и на двама ни има страни, за които не ни остава нито време, нито сили.
Харди покри очи с длан — преумората от последните няколко часа внезапно се стовари отгоре му с цялата си сила. Думите на Франи бяха верни. Животът и на двама им вече не бе същият. Но му бе намерил лесното, изключвайки тази мисъл от съзнанието си. Работеше, печелеше пари. Тя имаше своите задължения по къщата и ежедневните грижи по децата. Поделяха си възпитанието им и част от съвместния отдих. Всъщност не се караха — и двамата бяха достатъчно сведущи, така че нямаше за какво толкова да се карат. Това е то да си възрастен и често не е много весело. И какво от това?
Но тя очевидно бе стигнала до друг извод: имала е нужда от нещо, което той не й предоставя, и го е намерила другаде.
— За какво мислиш? — попита Франи. — Кажи ми.
— Мисля си, че всички… — Опита отново: — Искам да кажа, женените хора… Не зная. — Потърка пламналите си очи. — Не зная.
— Поотделно ли ще продължим?
Той поклати глава.
— Може би. Но през последните няколко години се опитвам да издържам всички нас. Това ми отнема доста време. Господи, изобщо не ми остава време. Смяташ ли, че нямам нужда от развлечения? Не мислиш ли, че и на мен също не ми е много весело? Но какъв избор имам? Да мизерстваме, децата да гладуват ли?
— Никой няма да гладува, Дизмъс.
— Всъщност не съм убеден, че зная. Имам чувството, че ако спра да работя, някой може да умре от глад. Че ще дойде свършекът на света.
— Но нито веднъж не си ми говорил за това, нали? За своя страх. — Той вдигна рамене, но тя не го остави намира: — Защото ти вече не разговаряш с мен за подобни неща.
Той отхвърли думите й, свивайки рамене.
— Никога не съм постъпвал така, Франи. Никой не би искал да слуша подобни неща — за смътните ми страхове.
— Напротив. А също и за смътните надежди и за дребните, незначителни тревоги, от които просто трябва да се разведриш, и понякога за мечтата, просто за постоянната ни мечта: какво ще правим, като остареем, когато децата излязат от къщи.
— Франи, ти говориш поне за десетилетие напред. Дори не сме сигурни, че ще сме живи дотогава. Защо да го обсъждаме?
Тя скръсти ръце.
— Точно това имам предвид. Щом не сме сигурни за нещо, то не влиза в листата за класации сред належащи въпроси за обсъждане.
— Обаче Рон влиза, така ли? Имаш надежди и страхове, които можеш да споделяш с Рон, но не и с мен? — Чувстваше се уязвен и бесен и понечи да се развърти с все сила, може би дори да я зашлеви. — И какви мечти по-точно споделяхте и обсъждахте с Рон?
— Не съм имала никакви общи мечти с Рон, Дизмъс. Имам общи мечти само с теб.
Това го възпря. Очите й се насълзиха. Той се пресегна и я придърпа към себе си.
— Не искам да ти крещя — каза й. — Просто в момента не те разбирам. Опитвам се да те разбера. — Отдръпна се, за да я вижда. — Цял живот се опитвам, знаеш. Мъча се да съм край вас — край теб и децата. Не се дистанцирам нарочно.
— Зная. Не биваше да се сприятелявам с Рон, във всеки случай не по този начин. Защото нищо друго не е имало, но… струваше ми се толкова невинно наистина да направиш първите стъпки. Нали знаеш, най-сетне да се сближиш с някого.
Харди знаеше. Точно преди да се роди Винсънт бе изпитал същото — сближаване, увлечение. Огън, от който бе избягал, преди той да изпепели и него, и Франи. Знаеше.
— Не биваше да допускам да се превръща в нещо съществено — продължи тя. — Трябваше да го предвидя и да сложа край, но ние само разговаряхме. Струваше ми се, че не нанасям никаква вреда.
— Само дето се докара дотук.
Тези думи ги върнаха към изходната точка, макар, разбира се, да не бяха стигнали доникъде. Вече бе почти полунощ и утре сутринта собствените им деца ще се събудят при баба, а родителите им няма да са при тях.
Франи трепереща огледа оранжевия си комбинезон. Този път сълзите рукнаха с все сила.
— Толкова съжалявам, Дизмъс. Толкова съжалявам.
Харди отново я притегли към себе си, ръката му се плъзна нагоре-надолу по гърба й, а той самият също ужасно съжаляваше.