Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

След няколко минути вече бе в колата си и преодоляваше натовареното движение в центъра на града. Помъчи се да си спомни поне нещо за намеренията на Франи за деня. За нищо на света не бе в състояние да се сети за каквото и да било и дали изобщо му е споменавала нещо.

Истината бе, че напоследък тя най-вероятно не бе споменавала нищо за заниманията си през деня, а и да го бе направила, той навярно не бе обърнал внимание. Все повече всеки от тях двамата водеше свой отделен живот. Съзнаваха го и признаваха, че

се превръща в проблем, но плащаха дан на съществуването ден за ден и като че ли никой от двама им не бе способен да се измъкне от този омагьосан кръг. За ежедневието на жена си Харди знаеше толкова, колкото и за училищния живот на децата си, т.е. почти нищичко.

Каза си, че чисто и просто така се бяха развили обстоятелствата, макар това да бе слаба утеха. Животът в семейството им се бе променил, бе станал по-традиционен. Той бе потънал до ушите в безхитростните начини за изкарване на хляба. Франи се нагърбваше с всичко, никога не отказваше, винаги бе на линия да подпомогне другите майки — нейния приятелски кръг. А всичко това — като че ли и самото съществуване на Франи — се въртеше около децата. Харди смяташе, че така и трябва да бъде — това бе желаната от нея дейност. Той печелеше парите и й помагаше във възпитанието. Такава им бе уговорката.

Най-сетне оттатък Ван Нес задръстването започна да се придвижва към авенютата. С малко повечко късмет щеше да пристигне в „Меривейл“ след десетина минути.

Веднъж озовал се у дома с децата и след като обърна къщата за някаква бележка, Харди наистина се разтревожи. Жена му нямаше навика просто да зачезва, без всякакви обяснения.

Изпрати децата в задния двор и заседна на телефона. Първо позвъни на Ерин Кокран, но пак отговори телефонният секретар. После го осени прозрение и се обади на Моузес Макгайър, брата на Франи, съдържател на бар „Литъл Шамрок“.

— Навярно те е напуснала. На нейно място отдавна щях да го направя.

— Тя няма да изостави децата, Моузес.

— Да, вярно бе, прав си.

— Не зная къде е.

Моузес помълча за миг.

— На твое място не бих се безпокоил, Диз. Ще си дойде.

— Е, звучи окуражаващо. Благодаря за съдействието.

Харди затвори. Изключителна помощ откъм зетьовия фланг. Докато седеше на кухненската маса и обмисляше следващото си обаждане, телефонът иззвъня и той грабна слушалката.

— Наистина ли се тревожиш?

— Доста.

— И действително не знаеш къде е?

— Не бе, поднасям те. Всъщност ето я тук, до мен. Просто си рекохме, че ще е забавно да ти звъннем и да ти съобщим, че е изчезнала, та да видим как ще реагираш.

Гласът на Моузес зазвуча сериозно:

— Кога говори за последен път с нея?

— Днес сутринта.

— Да не сте се сдърпали нещо?

— Не сме.

Линията чак забръмча от тишина. После се чу:

— На твое място щях да питам Ерин.

— Вече звънях. Няма я вкъщи.

— Може да са отишли някъде заедно и да са се забавили.

— Може — съгласи се Харди. Не искаше да притесни брат й още повече. Моузес бе отгледал Франи. Често повтаряше, че от десетте неща, които са най-важни за него, Франи е на първо място. — Или с Ерин, или с някоя от приятелките си.

— Обаче не ти е казала?

Тъкмо там бе работата, разбира се, но Харди омаловажи това обстоятелство:

— Възможно е Филис да е пропуснала обаждането. Непрекъснато се случва — излъга той.

— Ще позвъня на Сюзън. — Моузес имаше предвид жена си. — Може пък тя да знае нещо.

— Добре. — Харди погледна часовника си. Три без десет. — Сигурно ще си дойде всеки момент. Ще ти се обадя.

Четирийсет и пет минути по-късно телефонът бе звънял на два пъти, но все не беше Франи.

Първо се обади Сюзън, за да се увери, че Моузес е изтълкувал правилно думите на Харди. Франи наистина ли е изчезнала? Харди не искал да казва това, все още не. Просто все още не си е дошла у дома. Щял да звънне на Сюзън, щом научи нещо.

Второто обаждане бе от Ерин Кокран, прибрала се след дълга почивка, която тя и съпругът й Ед прекарали сред лозята на Напа. Не, не била говорила с Франи от седмица. От обаждането на госпожа Уилсън на телефонния секретар разбрала, че Франи не е взела децата, а после изслушала и съобщението на Харди. Какво става? Франи прибрала ли се е вече?

Макар тя да се помъчи да не проличи, тревогата в гласа й бе явна. Вече били минали два часа, откак Франи е трябвало да прибере децата от училище, и нима Харди изобщо не се е чувал с нея? Има ли нужда от помощта й вкъщи? Можела веднага да дойде.

Харди призна, че това май е добра идея.

Бе отлагал следващия телефонен разговор колкото се може по-дълго, но сега, в четири и половина, при тези две деца със зачервени очи, вяло човъркащи грахамени бисквити с мляко, Харди набра номера, който знаеше наизуст.

— Глицки. Отдел „Убийства“.

Лейтенант Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе най-добрият му приятел. Тъй като бе част от правната наказателна система, Глицки можеше да заобиколи доста от бюрократичните пречки.

— Ейб, Диз е на телефона.

Думите дотолкова се отличаваха от обичайните им нецензурни или иронични поздрави, че Глицки застана нащрек.

— Какво има?

Харди помоли Ейб да изчака един миг, после стана с преносимия телефон в ръка, каза на Ребека и Винсънт, че има разговор с чичо Ейб — само за възрастни — и отива в дневната, за да поприказват насаме. Връща се веднага. А те да продължават със закуската си.

— Франи от три часа е в неизвестност — прошепна той откъм лицевата страна на къщата. Огледа улицата. Нямаше я.