Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

Джеф се замисли за миг.

— Май в „Клифт“. Какво има? Нещо за Бомонтови ли?

— Добро попадение — отвърна Харди, — но напоследък май няма друго.

— Прав си, друго няма. — Гласът на репортера действително звучеше изтощено. — Колко е часът? — повторно попита той.

— Не зная, Джеф. Какво има, късно ли се прибра снощи?

— Всъщност поостанах още малко, след като ти си тръгна, поговорих с един колега все за същото, най-после се прибрах, вечерях, не можах да заспя и реших да посетя Деймън.

— В дома

му ли?

— Аз съм благосклонен репортер, не забравяй. А той е нощна птица. И би ме приел. Като миналия път.

— И кога това?

— Късно, малко след полунощ. Струваше ми се, че за нищо на света няма да заспя, ако не чуя един-два отговора около тая история.

— И?

— И него го нямаше.

— И в колко си дойде?

— Аз си тръгнах в един, а той още не се беше прибрал.

— И все пак заспа.

— Но не ми стига. Ще го хвана днес… — Джеф въздъхна. — А това у вас… сигурно можеш да ми кажеш по телефона още сега, не мислиш ли?

Но на Харди не му се щеше, защото знаеше, че реалната гледка е къде по-въздействаща.

— Намини към къщи — отвърна. — Ще ти бъде интересно, обещавам ти.

Било нарушение на правилника, но служебната значка убедила администратора да съобщи на господин Харди от Областната прокуратура номера на апартамента на господин Валънс.

С асансьора се качи на петнайсетия етаж и по дългия коридор стигна до последната врата.

Харди чу някой да мънка: „Добре, добре, само секунда“ и се приготви за действие. Събра цялото си самообладание, за да не извади пистолета. Когато Валънс открехна вратата, той я подпря с рамо и настъпи.

— Какво, по… — Валънс беше по панталони и с обувки, но наметнат с белия хотелски халат и го загърна пред него.

Харди бързо затвори вратата след себе си.

— Извинете, че съм толкова настойчив, но се налага да поговорим.

— Кой, по дяволите?…

— Дизмъс Харди. Може би си спомняте. Вчера се видяхме бегло покрай господин Кери. Казахте, че не сте се обаждали на Рон Бомонт по телефона. Спомняте ли си поне нещичко?

Валънс отстъпваше, ала един стол го спря. Едва не падна, но се задържа.

— Да. Господин Харди. Спомням си.

Сграбчи хавлията си, която се бе разтворила. Започваше да се съвзема, опитвайки се да завърже колана, но все още видимо се пазеше от този луд, който нахълта в апартамента му.

— Още снощи ви звъннах, за да поправя тази неточност. Забравил бях, че всъщност се обадих на Рон. Под натиска на вчерашните събития временно ми се изпари от главата. Не сте ли получили съобщението ми?

— Не, не съм. Знаете ли защо? Защото телефонният ми секретар е изгорял в пожар заедно с цялата ми къща.

Валънс спря да бърника халата си.

— Искате да кажете, че домът ви се е подпалил, така ли?

— Не го е направил сам. Някой му е помогнал.

Валънс пое дълбоко дъх и заговори много предпазливо,

все още видимо не на себе си от нахлуването на Харди, от присъствието му в стаята.

— Много съжалявам за тази вест.

— Да. Е, аз самият съм поразстроен от станалото.

Валънс приседна на облегалката на стола. Крадешком погледна часовника си, после вратата.

— Очаквате ли някого?

Нервно свиване на рамене.

— Деймън има официална закуска след час. По план трябва да го взема аз.

Но Харди поклати глава.

— Не и преди да изясним някои неща на четири очи. Брий Бомонт, пожарът и прочие.

Валънс се изопна и се нацупи.

— Но аз наистина не ви разбирам. Какво общо имат те с мен?

Внезапно на Харди съвсем му причерня пред очите. Измъкна пистолета от колана си, направи крачка към Валънс и го насочи към него.

— Какво общо имат с вас ли? Ще ви кажа. Разследвам убийството на Брий Бомонт и вие вчера ме излъгахте. Все по-близо съм до истината. Пожарът е нечие предупреждение към мен да стоя настрана и вие сте единственият, за когото се сещам, че би имал някакво основание. Какво ще кажете? Ясен ли съм?

Валънс разпери ръце, видимо ужасен.

— Аз не съм подпалил къщата ви, господин Харди. Текат последните дни на една политическа кампания, която ръководя почти година. Брий Бомонт няма нищо общо с дейността ми. Но Деймън Кери има. Не ви излъгах. — Още един безсмислен жест. — Моля ви, нямате нужда от пистолет. Онова, което вие наричате лъжа, беше просто грешка. Забравих за миг, нищо друго.

Но кръвта на Харди кипеше, а гласът му преливаше от сарказъм:

— О, да, _забравили сте_. Звънили сте на съпруга на една убита жена, която е работела за кампанията ви, и това обаждане напълно ви се е изпарило от главата! — сопна се той и вдигна пистолета за по-ясно. — _Забравили_ сте значи? Не ви вярвам.

— Само за миг. Докато осъзная, че съм сбъркал, вие си бяхте тръгнали. Затова ви се обадих снощи.

— Обадили сте ми се снощи, така ли? Макар Брий Бомонт, както твърдите, да не е в центъра на вашето внимание, сте ми позвънили вкъщи посред нощ, за да коригирате една несъществена подробност?

Валънс преглътна.

— Което при всички случаи сте наясно, че не можете да докажете, защото телефонният ми секретар се е превърнал в шепа пепел. Това ли имате предвид?

Валънс сви рамене.

— Не, но аз…

— И като стана дума, господин Валънс, сигурно сте в състояние да ми обясните как сте намерили номера ми, след като го няма в указателя. — И в този миг Харди осъзна, че един от халосните патрони, които изстрелваше напосоки, най-после бе улучил целта. Валънс се озърна из стаята, сякаш се надяваше да намери някакъв отговор. Не забеляза такъв, а Харди го притисна: — Да не ви е помогнало някое от вашите момчета, работещи за кампанията? Същите, дето са наминали към къщи?

— Не!