Нищо друго освен истината
Шрифт:
Брий Брунета на седемнайсет години е била малко пълничка, с тъмна, занемарена коса, с бретон над очите, с чифт нескопосани очила. „Наистина е грозно пате“, помисли си Харди. До леглото имаше неотдавнашна снимка на Брий с децата и той се загледа в усмихнатото лице и лъскавата руса коса, в скулите, в съвършените устни — двата образа бяха несъпоставими.
Прелисти набързо тома до края. Брий е била дейна и наглед всестранно развита студентка — член на кръжока за дискусии, на научния клуб, на клуба по шах. Свирела е на кларнет в оркестъра и е била „художествен“ редактор
Харди случайно забеляза още една подробност, един от онези жестоки колежански мигове, които оставят у юношата белег за цял живот. Била е избрана „за най-малко вероятно гадже на Скот Лепин“, най-известното момче, най-хубавото момче и с най-блестящо бъдеще. Което и от хлапетата да е измислило подобен конкурс, сигурно е сметнало хрумването си за страхотно. Харди предположи, че Брий едва ли е мислела така.
Отзад в мека папка имаше няколко сгънати писма и тъкмо отваряше едното, когато чу забързаните стъпки на Глицки да приближават по коридора. Сгъна писмата и ги натика при останалите книжа във вътрешния си джоб. После затвори тома и Глицки изникна на вратата. Очите му гледаха отнесено.
— Току-що ми позвъниха. Трябва да тръгвам — каза той.
— Имаш ли нещо против да остана още малко? — попита Харди.
— Да бе, колко му е. Само да заключиш, като си тръгваш. — Лейтенантът поклати глава. — Ела на себе си, Диз. Махаме се оттук. И няма да спорим, съгласен ли си? Нито да подхвърляме някоя от умните си забележки. — Въздъхна тежко. — Някой току-що е застрелял още един полицай.
24
Двамата следователи по палежа все още бяха в къщата, когато Харди пристигна. Паркира на не съвсем позволено място, приближи към някогашната морава и спря, за да привлече вниманието им. Бяха се свили на мястото, където преди се намираше лицевият еркерен прозорец.
— Как сте, момчета?
Погледнаха го без особен интерес, тихичко се посъветваха нещо и единият се изправи и скочи върху основата на верандата.
— Приятелят ви предаде да ви съобщим, че отива на работа. Иначе ние ще поостанем тук още малко.
— Какво ще рече малко?
Безизразен поглед.
— Часове, не минути.
Водеше безсмислен разговор, но трябваше да измъкне поне някаква информация.
— Намерихте ли нещо? — При тези думи следователят по палежите разпери безпомощно ръце, но Харди го прекъсна. — Не бива да ми казвате нищо, нали? Бих могъл да го направя и аз, така ли? Да подпаля собствената си къща.
— Хората го правят непрекъснато.
Харди знаеше, че е вярно. Човекът си гледаше работата и всъщност защитаваше интересите му.
— Добре — успя да изрече меко той. — Но се чудех дали не мога да вляза отзад и да си взема някои неща: дрехи, тоалетни принадлежности и прочие. Да прослушам телефонния секретар.
Въпреки казаното пред Валънс, Харди не мислеше, че телефонът му в кухнята е изгорял. Докато караше насам, му хрумна, че сигурно ще е добре да чуе какво е записано на лентата.
Но този следовател, независимо от приятелите му в полицията, съвсем справедливо го смяташе за заподозрян. Остана напълно делови.
— Не, господине. Боя се, че не може. Бездруго няма ток. Не зная дали капитанът ви е изяснил, но къщата остава на разположение на отдела по палежите, докато не я освободим.
Нямаше да спечели нищо, ако настроеше човека против себе си, макар че изразходва доста висок коефициент от силите си, за да се сдържи. Насили се да се усмихне търпеливо.
— Да, разбирам. Но ми се ще все пак да планирам някои неща. По ваша преценка колко ще трае?
Сигурно бе сломил инспектора, защото за миг му се стори, че усеща едва доловимо омекване.
— Най-вероятно ще приключим по някое време утре сутринта. — Помълча. — Може би по времето, когато вашият приятел, репортерът списва рубриката си.
Не, осъзна Харди. В крайна сметка не ставаше дума за омекване. А беше начин да му съобщи, че Джеф Елиът е бил тук — поредното нежелано прекъсване на работата им. Джеф навярно ги бе докарал до полуда.
— Ако приключим до здрачаване, ще оградим с дъски за през нощта. Утре някой ще дойде да ви пусне… — Гонеше го.
Нищо повече не можеше да се направи.
Седнал на служебния си стол точно до прозореца към улицата зад тезгяха в „Литъл Шамрок“, Моузес Макгайър се наслаждаваше на неделното си уиски. Не допускаше никой от сервитьорите да пийне или да приседне дори за миг, докато са на работа. Бе твърдо убеден, че на сервитьорите професионалисти им се плаща да стоят прави в очакване на клиентите — така им засвидетелстваха уважение. Ако искат да седнат, той ги канеше да дойдат отзад зад тезгяха за кратка почивка, но с известен риск за работното си място, ала щом се намират отпред — ще стоят прави. Обаче откъдето и да го погледнеш, през работно време трябва да са трезви.
Самият Макгайър обаче като собственик можеше да си прави каквото иска. Когато двамата с Харди спореха колко несправедливо прилага той правилата, Моузес обикновено избухваше:
— Аз съм благороден кръчмар, а не някой проклет робовладелец. — И тъй като притежаваше три четвърти от заведението, думата му беше закон.
Внимателно наточи наливна бира на Харди и след като пяната образува съвършена яка, я донесе на бара. Харди вече я бе снишил с три-четири сантиметра. Беше малко след два и нямаше изгледи мъглата да се разнесе, във всеки случай не днес, а може би и до Коледа. Дърветата в края на парка „Голдън Гейт“ на около трийсетина метра оттатък булевард „Линкълн“ едва-едва се съзираха.
Още трима посетители тихичко си седяха в най-стария бар в Сан Франциско. На един диван в полутъмния далечен край видимо изтерзана млада двойка изглежда дискретно правеше секс. Бяха си поръчали два коктейла с уиски — най-засуканото питие, което пуританът Макгайър разрешаваше да се сервира в „Шамрок“. В мъничката странична ниша самотен, мълчалив мъж, надхвърлил трийсетте, с бръсната глава и яке в защитен цвят, мяташе стрелички по мишена и пиеше от халба смесица от уиски, бира и сурови яйца за протеини.