Нищо друго освен истината
Шрифт:
И тъй, без план и без конкретна цел, Харди остави недопити две трети от бирата си. Бе паркирал на ъгъла на Трето Авеню и си запробива път през мъглата, привел гръб срещу вятъра. Като седна зад волана, се подвоуми, преди да завърти ключа, после се подсмихна, когато запали мотора. Видя ли? Няма бомба. Наду парното докрай, потегли, стигна до ъгъла и зави надясно. Нямаше представа накъде е тръгнал.
Знаеше само, че мястото му не е в „Литъл Шамрок“. Трябваше да работи. Времето изтичаше стремглаво. Не можеше да се прибере у дома — там сега се разпореждаше отдел „Палежи“. Оставаха
Къде, за Бога, бе Рон Бомонт? А Фил Канета?
С какво разполагаше? С какво би могъл да работи?
Единственото, което бегло му дойде наум, бе да се заеме с книжата си — вечния спътник и последното убежище на всеки адвокат. В кантората си имаше копия на страниците от папката на Карл Грифин, бележките, които си бе водил при последната си среща с Канета, материалите, задигнати от кабинета на Брий, писмата от университетския й албум. „В определен смисъл — разсъждаваше той — поне част от всичко това може да ме заинтересува.“
Дейвид Фримън бе убеден, че адвокатите трябва да работят денонощно. Бе наредил да направят бани на всеки от трите етажа в сградата му, така че колегите му да не се оправдават с неубедителното извинение след целонощна работа, че е трябвало да отскочат до вкъщи, за да се освежат и да се приготвят за съда.
След двайсет и пет минути Харди вече бе в кантората си — изкъпан, избръснат, преоблечен в ризата, която бе скътал в кантонерката си преди няколко месеца.
След като се настани на бюрото, прослуша четирите съобщения, получени от снощи, надявайки се да стане чудо и поне едно от тях да се окаже от Канета или дори от Рон Бомонт. Ако Ал Валънс му е оставил съобщение, което Харди не бе в състояние да получи у дома, то може би единият или и двамата, с които _искаше_ да разговаря, също са опитали да се свържат или пък след това са позвънили тук, в кантората му.
Но де такъв късмет!
Три от обажданията бяха на клиенти, в различна степен почувствали се изоставени, а последното бе от Джеф Елиът. Когато му се обади, на самия журналист му пареше под краката заради пожара в къщата на Харди, ала все пак отдели миг, за да изрази съболезнование по повод загубата на адвоката.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Диз? Имаш ли къде да отседнеш?
— Да, Джеф, имаме покрив над главата. Благодаря ти все пак.
Но репортерът незабавно се върна на сензационната новина:
— И смяташ, че е палеж?
— Бих се обзаложил. Всъщност не бих изключил замесените с МТБЕ — „Отмъстителите на Валдес“ и всичките ония тиквеници.
— Ако е вярно — Джеф преливаше от ентусиазъм, — това е гигантски прелом за статията ми.
— Тъкмо към това се стремя — сухо му отвърна Харди. — Да пожертвам къщата си заради една хубава статия. Току-виж спечелиш „Пулицър“, ще се радвам за теб. Ще си направим купон в новата ми къща.
Елиът се извини:
— Нямах предвид това, Диз. — Помълча. — Но нали искаш да се докопаме до злосторниците, да им натрием носа?
— Ти откъде знаеш?
— Обзалагам се, че е така. Казвам просто, че може би сме напипали истинската взаимовръзка.
— Между кого и кого?
—
— Казвай.
— Добре. След като ти си тръгна вчера, аз се захванах с онова, което ми каза — оня тип от „Калоко“…
— Джим Пиърс.
— Да, точно така, Пиърс. Той ти е споменал, че СКО издържа онези кретени, нали?
— Да.
— Е, ами ако е вярно? Къде е връзката тогава? Така че се разрових в купчината, която ти показах вчера — в дебелата папка — и разбрах, че материалите, подкрепящи етанола, в по-голямата си част произлизат от една организация, наречена „фюълс Мениджмънт Консорциум“ — за по-кратко ФМК. Седалището й е тук, в града. Позната ли ти е?
— Не, обаче допреди няколко дни това небе основната ми грижа. Мислех, че ФМК произвеждат цистерни и уплътнители, тежко оборудване.
— Същото съкращение, но компанията е друга.
— Добре. Продължавай.
— И тъй, ФМК издава печатни материали в полза на етанола и против МТБЕ. Със стотици. Понякога е трудно, едва ли не невъзможно да разбереш източника на изданията, защото ги закупуват посредници — публикуват се чрез синдикати като основни новини в ежедневниците, също и в индустриалните издания — „Хелт Индъстри Нюзлетър“, „Инвайънментал Хелт Мънтли“ и прочие. Така че досега не съобразявах, че източникът им е един и същ.
— Но се досети.
— Да. Освен това, ако от други източници изникне още нещо за МТБЕ, ние получаваме новите данни, преди мастилото в доклада на Агенцията за опазване на околната среда да е изсъхнало.
— Цял съм слух.
— Добре. И тъй, преди няколко месеца ние в „Кроникъл“ решихме да подготвим обширно изследване за опасностите от МТБЕ. Материалът се пускаше четири последователни дни на първа страница. Множество ужасяващи факти: ракови тумори, малформации у новородените и все в тоя дух. Дори и непрофесионалист като теб може да си го спомни.
— Смътно.
— Е, Кери тъкмо бе спечелил на предизборното събрание за определяне на кандидат и ние внезапно получаваме тази новина и я пускаме. Както и да е, репортерката, написала статията, случайно се оказа моя позната — Шери Уиър. Миналата вечер се появи в редакцията покрай отравянето на водата, тъкмо докато размислях над нашия разговор с теб. И тя ми каза, че ФМК е бил основният източник за статията й — впечатляващ производител на пропагандни материали. И вчера, като чула за водохранилището, Шери първо пътем се отбила в офиса на ФМК в сградата на „Ембаркадеро“. Да, знаела, че е неделя следобед, че сигурно не работят, но все пак да опита. И какво, мислиш, намерила?
— Заредено атомно оръжие!
— Наистина нямало никой, но в коридора били подготвени за продажба печатните материали за деня, опаковани и надписани за разпространяване и до един за отравянето на водата — това второ пришествие за Сан Франциско, къси съобщения за опасността при замърсяване с МТБЕ и прочие все в този дух. Както и да е, тя измъкнала няколко от купчината и ги донесла, за да ги използва за статията си. — Пауза — Схвана ли?
— Май не.
Гласът на Джеф се снижи до развълнуван, но ликуващ шепот: