Нощем с белите коне
Шрифт:
— Кога ще се върнете?
— Кога ще се върнем ли? — Изглежда, че не беше съвсем наясно. — Аз — утре сигурно. Но тя ще остане някой и друг ден. В края на краищата майка й… — Той се запъна.
— И какво? Ще скриете от нея, че е претърпяла аборт?
— Е, не това, разбира се!… Но те искат да премълчат за катастрофата. Не бивало да я тревожим, макар че според мене каква тревога е това — след дъжд качулка. Пък и Криста иска да се завърне с влака. Сега само като види камион или лека кола, започва да я тресе.
— Мога да си представя — отвърна вуйчо му.
— Аврамов
— Да, звънна ми да пита за тебе… Но по въпроса — пълно мълчание.
— Страшен е! — каза със задоволство младежът. — Удоволствие е да работиш с такъв солиден човек.
— Ще ми се обадиш ли още веднъж, преди да тръгнеш?
— Защо?… Просто ще си тръгна, и това е. Вуйчо, колата нещо запиня на задния ход. Твоят пенсионер хептен го е хванала склерозата, повредил е скоростите.
— Няма значение — отвърна вуйчо му, — ще се оправят. Довиждане — прибави той и затвори телефона.
Така и трябваше да се очаква, разбира се. В съвременния свят една потрошена кола струва много повече от един стар вуйчо. В хола влезе сестра му и го погледна подозрително.
— Сашо ли беше? — попита тя кратко.
— Сашо.
— И какво прави тоя хаймана чак в Карлово?
— Нали ти казах какво — отвърна брат й с лека досада.
— Каза ми ти, ама знам ли… За какъв аборт спомена?
Той се намръщи — непоносимо му бе да лъже сестра си.
— По-добре аборт — измърмори той неохотно. — Отколкото направо раждане.
Урумов забеляза, че сестра му се стресна. Тя мълча известно време, после се обади враждебно:
— От него човек всичко може да чака.
— Нищо му няма на момчето, добро е — отвърна брат й.
Неговият глас й се стори така искрен, че тя само махна с ръка и си отиде. Академикът отново се протегна на кушетката. И веднага разбра, че няма нито за минута да заспи. Трудно е да се спи лятно време. На човек му се струва, че лежи в нещо задушно, потно и пихтиесто, което сякаш излъчва от себе си. Той се надигна от кушетката така бързо, че отново усети как сърцето му прескочи няколко удара. Трябва да се щади все пак това сърце, което през целия живот не му бе сторило ни най-малката неприятност.
Работи, докато се мръкна и стаята се напълни с вечерен здрач. Сега беше много по-хладно, но затова пък се чувствуваше уморен. Беше написал редове, които никой преди него не бе писал на тоя свят; неща, които само той знаеше; навярно скоро щеше да ги види с очите си. Но стига за днес. Утре трябва да препише всичко на стария „Ремингтон“ и да го прибере в папката. Когато дойде Уитлоу, всичките му материали трябва да бъдат съвсем готови.
Но вечерта той усети как мъката започна отново да се събира в сърцето му. Нещата като че ли не бяха съвсем такива, каквито ги виждаше снощи. Има разлика между съществуване и присъствие и тая разлика се нарича със старата безвкусна дума копнеж. Като че ли белите коне го подтикваха натам — тоя, който бе вдигнал към небето живите си изящни ноздри. И другият, който бе обърнал глава, може би защото бе уплашен или не му стигаха сили. Но все пак те бяха заедно. А той бе сам. И това никак не бе случайно. Той бе останал сам от оная страшна вечер, когато баща му го бе извикал в кабинета си. Макар и не съвсем, макар и с капка надежда. Ето от тая нищожна малка капчица никога не може да се избави. Защото тя съдържаше в себе си и неговият живот, и неговата присъда.
Към десет часа той премина с натежало сърце в хола. Защо да лъже себе си, че иска да отвори телевизора? Не иска да отвори телевизора, иска да вдигне слушалката. Толкова просто и леко е това действие и толкова достъпно дори за най-безпомощните и най-слабите. Да, за тях особено. Той седеше в удобното кресло и гледаше с помрачено сърце черния телефон, свит като котка на старинната масичка. Не, няма да вдигне слушалката. Сега вече беше напълно сигурен. Няма значение дали човек е слаб, или силен. Само по себе си достойнството е и сила, и затвор едновременно.
Той се събуди рано на другата сутрин и някак жадно се залови за работа. Работи тъй, докато при него дойде Аврамов. Не стана нужда да играе етюди, нямаше кой да им обърне внимание. Аврамов й без това изглеждаше задъхан и развълнуван, разказа му набързо една своя нова идея не за механично, а за биохимично почистване на материала — „до абсолютните сто процента“, както се изрази той. И едва тогава по-насъбра кураж да му каже за белите мишки. Слава богу, бяха умрели само три, всички други си живееха съвсем порядъчно. Хванаха се и двамата за това, говориха близо два часа. Но тоя път Урумов не беше нито разтревожен, нито подтиснат, Той беше изпълнен с надежди.
— Струва ми се, че и Уитлоу знае нещичко по тоя въпрос — каза Урумов. — На няколко пъти споменава, че в бъдеще може да се разчита на чисти материали.
— Мислите ли? — попита Аврамов неприятно изненадан.
— Това е само мое предположение — отвърна Урумов, малко стреснат от тона му. — Докато твоето е факт, и то поразителен! Главно с простотата си!
— Да, прав сте — каза Аврамов доста унило. — Той е голям учен, сигурно тая проста мисъл, както казахте, отдавна му е минала през ума.
Урумов съвсем го съжали.
— Навярно има предвид новата центрофуга — каза той. — Защото в писмото си не намеква за нищо друго.
Лицето на Аврамов леко се проясни. И тъкмо се готвеше да отвърне нещо, и телефонът неочаквано позвъни. Все още със зашеметена от мисли глава, академикът вдигна слушалката.
Беше Сашо. Гласът му звучеше много ясно, макар и малко смутено и гузно.
— Обаждам ти се от Казанлък, вуйчо… Ето една хубава новина за теб. Тая сутрин ние се оженихме с Криста… Искам да кажа, че сключихме граждански брак.
— Защо така внезапно? — запита академикът.
Навярно Сашо се бе стреснал от тона му, който можеше да мине и за съвсем равнодушен. Навярно бе очаквал вуйчо му да подскочи от радост.
— Знам ли защо? — отвърна той малко объркан. — Просто сутринта ни дойде тая идиотска мисъл. И в единайсет часа вече всичко беше готово. Аз трябваше да направя нещо за нея, вуйчо… След като й причиних толкова горчивини и страдания.
— Само за това?
— Е, не, разбира се… Вуйчо, ти знаеш, че не бих могъл да намеря по-добра и по-мила жена от Криста.