Нощем с белите коне

Какво бих могъл да кажа за моя роман „Нощем с белите коне“? Наистина не е прието авторът да говори за образите и идеите на своите книги. Пък и смисълът на всеки прочит се крие именно в това — читателят да стигне до изводите на автора. И все пак ще споделя с вас някои по-общи мисли, главно за образа на моя основен герой — академик Урумов. Несъмнено това е човек, минал през горчилките на живота, особено що се отнася до това, което сме свикнали да наричаме лично щастие. И въпреки това в никоя част той не е сломен герой, въпреки трагичния край на живота му. Но коя е причината за неговата все по-нарастваща душевна сила, за неговия несломим характер? Отговорът на тоя въпрос, разбира се, не е един. Но ще си позволя да подскажа най-главния от тях — неговото чувство и усещане за лично достойнство. Или

Авторът на тая книга е смятал, че лишена от достойнство, човешката личност едва ли би имала сериозното основание да се нарича изобщо личност. Борбата за изграждането и съхранението на човешкото достойнство е безспорно най-тежката и най-драматичната, която може да се види в моралното съществуване на кой да е човешки индивид. А от тук, разбира се, произхожда и простото следствие, че едва ли има по-голямо морално престъпление от всяко посегателство върху достойнството на човешката личност.

В тоя роман аз несъмнено съм бил улеснен от собствения си жизнен опит. И то от опита на целокупния си живот. В литературата волно или неволно авторът отразява в своите герои нещо от себе си. Все пак, строго погледнато, в тоя роман няма автобиографични моменти. Но не може да няма някои биографични сходства.

Струва ми се, че дължа на своите читатели едно обяснение. Научните хипотези и догадки в тая книга не почиват на реални научни доказателства. Като във всяко художествено произведение на научните идеи трябва да се гледа като на художествени идеи. Тяхната цел е да съдействуват за развитието на сюжета, за разгръщане на конфликтите, за изграждането на характерите, изобщо за всичко, което е художествена практика. Характерът им много често може да бъде условен или съвършено измислен, стига, разбира се, да не бъде антинаучен. Но и това е условно, като се има предвид бързото развитие на науките и колко научни идеи, подхвърлени от писатели, са се превръщали в жива реалност. В случая авторът няма никакви подобни амбиции. Истината и познанието в тая книга трябва да се търсят само на териториите, които принадлежат на литературата, т.е. в човешката душевност и човешките взаимоотношения.

По тоя повод авторът е длъжен да заяви, че не бива да се търсят прилики или аналогии с действителни лица, учреждения и институти. Но това не означава, разбира се, че книгата е измислена, а просто наблюденията са правени върху много по-широк кръг от обекти, които тук са намерили своя синтезиран и условно литературен израз.

Павел Вежинов

15. II. 1975

Академикът все още работеше. Отдавна бе минало полунощ, през отворения прозорец свободно нахлуваше нощният въздух, смесен с лугавия мирис на канална вода, която се мъкнеше едва-едва в каменното корито на реката. Беше необикновено тихо в тоя час, тихо като в малките провинциални градчета, когато се чува как плъховете шумолят в кофите за боклук и кучетата се прозяват в съня си. Само от време на време по булеварда профучаваше някоя закъсняла кола с червени драконови очи на тила си и мръсна бензинова опашка, която дълго след това се утайваше в клоните на дърветата. Към два часа мина камионната поливачка, водата шуртеше като в дъжделивите пролетни нощи и скоро похабеният гранитен гръб на паважа лъсна на светлината. След това отново стана спокойно и тихо.

Академикът не усещаше ни шумовете, ни миризмите. Профилът му, малко восъчен, но все още тънък и отчетливо изрязан, не издаваше ни жизненост, ни умора. И все пак в цялата му фигура се долавяше нещо отпаднало и унило, макар и изпълнено със скръбно достойнство, като в позата на умиращия благородник от Тракийската гробница. Мир, неподвижност и вечност в охрата на старите мебели, на кожените кресла, на овехтелите книги — неща от друг, далечен и отдавна изчезнал свят, който се появява като призрак само в късните летни нощи. Беше седнал зад своето старо полувековно бюро на удобен тапициран стол с вити крака. Вече две десетилетия не бе преместил ни една вещ от кабинета си, не бе прибавил нищо освен книги, не бе изнесъл нищо освен ръкописи. Като не се смятат, разбира се, двете възглавнички па стола, които жена му бе купила от чешкия културен център. Отначало възглавничката беше само една — виолетовата, — но след това се принуди да прибави още една, резедава. И той не разбираше как тъй бюрото бе пораснало неусетно под носа му, сега клавиатурата на стария „Ремингтон“ му стоеше малко височко. Беше отслабнал много през последните две-три години, но дори не смееше да помисли, че чисто и просто се е смалил с няколко сантиметра — като пенсионираните учители, които загубват част от гръбнака си зад училищните катедри. Лицето му все повече добиваше мътния цвят на лошата печатарска хартия, очите му губеха блясъка си и се обезцветяваха и само косата упорствуваше, сивееше, но не побеляваше. Но академикът по биологични науки, със свой личен принос в геронтологията, се мъчеше да не забелязва тия неща. Имаше някакво усещане за тях, но ги пъдеше от мисълта си, макар че отдавна се бе примирил с възрастта.

Когато поливачката мина по булеварда, той остави писалката и се заслуша. Тоя силен и жив шум, толкова неочакван в топлата тишина, изведнъж му напомни нещо хубаво и далечно, нещо скръбно в същото време, нещо, свързано с годините, които се движеха бавно и тихо като сенки. Тогава живееха в голяма жълта къща с чугунена дворна ограда. И къщата бе много солидна, с жълти марсилски керемиди и цинкови олуци. Да, олуците, може би оттам идваше споменът. Един от тях през цялата година пееше точно под прозореца му — ту звънко като цимбал, ту тихичко и приспивно като арфа. Бяха чудни олуци, като тръби на орган, и сезоните сякаш пееха в тях с дъха си и дъждовете си. Той помнеше и навеса от непрозрачно стъкло над четирите каменни стъпала на входа, леко позеленяло от мъха на годините. Под стъклото светеше цяла нощ силна електрическа лампа и когато валеше дъжд, той сякаш танцуваше в светлината, гол и с протегнати към небето ръце. Тоя спомен не го напускаше през годините и никога нямаше да го напусне. Беше и красив, и мъчителен спомен, защото напомняше смъртта на майка му.

Не помнеше вече лицето на майка си, но помнеше нейната смърт и дъжда, който барабанеше като луд върху навеса. Помнеше и своя отчаян плач, който бе покъртил всички сродници. Помнеше черните кръгли чадъри, коравите яки, опушената кадилница, която се размахваше и звънтеше край ковчега, пламъка на свещите, размазан от бликащите сълзи. Майка му бе починала при раждането на третото си дете, някакво омразно парченце розово месо, някакво жалко момиченце, дошло съвсем внезапно на тоя свят, без никой да го желае. Наскоро след това в боевете при завоя на Черна загина и брат му. Тая страшна новина обезкуражи всички. Баща му съвсем се затвори в себе си, едва поглеждаше момчето. На тоя свят като че ли го занимаваха само неговите болни, макар че и с тях се държеше сухо и малко надменно. Момчето бе намразило до смърт тия негови болни, които често изпълваха не само чакалнята, но и коридорчето до входната врата. Мразеше ги за техните печални, унили лица, за угасналите им погледи, за безнадеждно свитите рамене. Сред тия хора растеше мълчалив, самотен, невесел. Нямаше никаква радост в дните, нищо освен книгите и песента на олуците. Към стъкления навес в дъждовни дни той вече никога не поглеждаше.

И само един-единствен светъл лъч, който никога нямаше да забрави.

Веднъж привечер пред къщата им спря черна лакирана карета. Никога през живота си не бе виждал нито такава карета, нито такива прекрасни коне — едри, доматеночервени, с бели гриви и бели копита. От нея слезе човек като в приказките — в ливрея със златни ширити, с триъгълна везана шапка, в бели чорапи, опънали яките му прасци. И косата му бе бяла като чорапите, само бузите му бяха много румени, а очите сини като на момиче. Той изкачи бавно, с достолепие четирите стъпала и позвъни, без да сваля белите си ръкавици. В такива случаи обикновено отваряше последният от редицата на болните, но сега момчето изскочи бързо и зяпна слисано необикновения гост. Това, изглежда, направи хубаво впечатление на човека с везаната шапка.

— Тука ли е татко ти? — запита той.

Говореше малко надуто, малко неразбрано — не като българин.

— Тука е — отвърна момчето. — Има болни при него.

Човекът с везаната шапка погледна над главата му. Видът на скупчените в коридора сиви, безрадостни хора сякаш го отврати.

— Предай му тоя плик… Ама веднага…

Пликът беше продълговат, бял, със златни ръбове и щампосана златна корона в ъгъла. Момчето веднага го отнесе в кабинета. Пред вратата спря, поколеба се, после почука леко. Никога не беше влизал при баща си, когато там имаше болни, но заповедта на човека с шапката си беше заповед. После натисна голямата бронзова дръжка и влезе.