Нощем с белите коне
Шрифт:
— Ама пък беше луда, луда, та не се помнеше… Веднъж дойде на училище на кон. Ей тъй — на кон, без седло, даже без юзди, само с едно въже на шията. Върза го на едно дърво пред гимназията, а като свършихме, отново се качи на него и си замина… А после се разбра, че конят бил краден на всичко отгоре.
Всички на масата се поусмихнаха. Не беше кой знае колко прилично, но се усмихнаха.
— А помниш ли как удари плесница на стажантката ни по етика? Защото й беше направила бележка за копринените чорапи.
От това приключение се бе измъкнала много трудно благодарение на баща си, бивш магистрат от Касационния съд. Но едно от тях бе завършило едва ли не фатално. В новата открита къпалия била построена и нова висока кула за скокове. Все още и най-опитните плувци
Разговорът ставаше все по-оживен и по-весел. Но когато на другия край на масата се чу леко хихикане, академикът стана от мястото си. Не изглеждаше ни възмутен, ни ядосан, просто стана, извини се и се запъти към кабинета. Мъжете си тръгнаха веднага, но трите жени с мъка се откачиха от чашите си. Сашо не се реши веднага да стане. На всичко отгоре майка му ги забавляваше много хубаво с някакъв разговор за чудесата на хороскопите. Сашо няколко пъти зловещо й намигна, но тя, изглежда, също бе пийнала, защото не му обърна никакво внимание. Най-сетне той се принуди да им каже доста натъртено, че академикът след толкова много вълнения, се нуждае от спокойствие и почивка. Жените най-сетне си отидоха като се препъваха една в друга и объркаха траурните си шапчици в антрето. Като излязоха, майка му го погледна сърдито.
— Ужасно си невъзпитан! — каза тя възмутено.
— Можеш да си допиеш и сама — каза небрежно синът й. — Има много хубав грузински коняк в барчето.
На другата сутрин той отиде да навести вуйчо си. На етажната площадка неволно се ослуша — дали няма да чуе пак да трака пишеща машина? Но апартаментът като че ли бе изпълнен със съсирена тишина — дори звънецът се обади някак сподавено и глухо. Отвори вуйчо му, доста посърнал в зимния си халат, и мълчаливо му направи път да влезе. Личеше, че е спал на диванчето в кабинета си, макар че бе поразтребил. И въздухът бе много тежък, навярно бе забравил да отвори прозореца през нощта.
— Седни — кимна му той.
Сашо седна на коженото кресло до бюрото. Винаги сядаше там, когато идваше при вуйчо си. Старият човек мълчеше, изглеждаше като отнесен в някакви други светове, видът му бе съвсем безнадежден.
— Прочети това — обади се той най-сетне.
И му подаде няколко листа, писани на пишещата машина и след това поправяни тук-там на ръка. Сашо ги зачете, но му беше много трудно да се съсредоточи. Мислите му се разпиляваха, думите просто се плъзгаха край съзнанието му. Той започна отново. Значи това е писал вуйчо му през оная нощ, когато на това кресло, равнодушна и отпусната, е седяла смъртта. Знаеше колко е добросъвестен в своите задължения, но това наистина минаваше всякакви граници. И откъде можеше да знае, че всъщност всичко е било рефлекс на самосъхранение, изработван ден след ден и минута след минута през целия му живот? Така той се бе спасявал винаги — като се бе заравял в делата си.
Сашо остави обратно листовете, чувствуваше се съвсем неудобно.
— Как ти се струва? — запита вуйчо му.
— Какво да ти кажа, вуйчо, май че няма да стане — измърмори неохотно младежът.
Тоя път вуйчо му го погледна право в лицето — погледът му бе тежък и мъртъв.
— И защо според тебе?
— Не знам как да ти обясня — замънка младежът. — Иначе добре е написано, с чувство, но ми се струва неподходящо за политическия момент. Ето, например вземи началото — за двата свята, дето здраво са се вчепкали един в друг. А ние сега говорим за мирно съвместно съществуване. И за разведряване на международната обстановка.
— А тоя фашистки преврат! — каза намръщен вуйчо му. — Да не съм го инсценирал аз?
— Добре, вуйчо, напиши там нещо за американските монополи, прибави и за ЦРУ. Но за двата свята, дето са се вчепкали на живот и смърт, не е така. Защото няма да е на живот, а на смърт.
— Добре, напиши го, както ти знаеш. Все пак това е проект.
— Кой ти го е поръчал?
— Комитетът, естествено.
Вуйчо му бе подпредседател на Националния комитет за мир.
— Добре — отвърна младежът. — Но ще ти кажа, че напразно си се старал. Те са поръчали това възвание още на неколцина. След това ще изберат най-баналното и точно него ще напечатат. И да ти кажа — най-трудно е да се пише банално, освен ако не ти е естествено.
Сашо имаше чувството, че вуйчо му изобщо не го е чул — толкова в тоя миг изглеждаше някъде извън кабинета си. Но беше го чул.
— И тъй да е — каза той. — Но това надали е най-същественото. Всеки човек трябва да върши своята работа според себе си. А как ще я преценят другите — това не е толкова важно.
От няколко години младежът беше нещо като частен секретар на вуйчо си, изготвяше му всички ония материали, които академикът нямаше как да откаже. Бяха главно статии, политически бележки, даже изявления и интервюта — всичко това минаваше през безупречното, кажи-речи, вдъхновено перо на младежа. Точно това вдъхновение и тая натрапваща се убеденост и искреност понякога смущаваха академика. Нищо подобно той не можеше да открие в обикновените им разговори. Сашо му се струваше прекалено трезв, по-скоро скептичен и сдържан, отколкото пламенен и доверчив. Кое беше негово лично убеждение, а кое ловко нагласява не към становището на инвеститора, това старият никога не можеше да разбере. Защото в крайна сметка академикът наистина беше нещо като инвеститор — и на средства, и на идеи. Той отстъпваше на племенника всички хонорари от поръчките, а когато те имаха чисто обществен характер, намираше някакви начини да го възнагради. Така или иначе и двамата имаха полза от това сътрудничество. Обществената работа на академика беше в ред, без да краде от времето за научната. А пък Сашо винаги имаше малко пари в джоба си, в това отношение не приличаше на обикновените студенти.
— А сега аз да си вървя — каза младежът. — Искаш ли да ти помогна нещо?
— Върви, върви — каза академикът. — Ще се оправя сам.
Когато Сашо си отиде, той се повъртя безсмислено из празния апартамент, после полегна на диванчето. От сутринта се чувствуваше някак изпразнен, почти кух. И мисълта му непрекъснато се връщаше към вчерашното погребение, сега е малко повече срам и стеснение. Защо така внезапно се бе разридал в залата на покойниците? Така страшно, така неутешимо? И кого бе оплакал — себе си или нея? Може би нито едното, нито другото. Себе си той никога не бе жалил, защото, като всеки зает човек, никога не се бе замислял сериозно за съдбата си. Никога не се бе обръщал назад, за да огледа пътя си. Дори не се бе опитвал да премери ръста си в своята собствена наука — докъде бе стигнал, какво още можеше да очаква? А жена си бе загубил постепенно и спокойно, без сътресения и без кризи освен в случая, за който изобщо не искаше да си спомня. Беше свикнал с нея, но никой не оплаква така горчиво своите навици.
Тогава защо?
Да, трябваше непременно да разбере това, трябваше да стигне до истината, преди да е дошла смъртта. Да, далече преди това. Когато тя наближи съвсем, човек става слаб, безпомощен, безразличен. Да, съвсем, съвсем безразличен към всичко, даже към себе си. А тон чувствуваше смътно, че в тия ридания е имало някакъв смисъл, че не са били без причина. И тоя смисъл е бил може би истинският смисъл на неговото съществуване, на всяко човешко съществуване. Най-малко на тоя свят човек познава себе си, това, което е в него. И най-малко разбира пътищата, по които броди денем и нощем като сляп. Такива мисли минаваха сега през ума му, но не му се струваха нито горчиви, нито страшни.
Той не усети как внезапно бе заспал, сякаш се бе скъсала някаква нишка. Тоя път нямаше нищо в съня му — бе празен и дълбок като смъртта.
3
Десетина дни академикът не излезе никъде, дори не прекрачи прага на дома си. Не работеше нищо, не мислеше нищо. Но не се чувствуваше и нещастен. Като че ли го бе обхванало някакво пълно безразличие, по-лошо и от апатията, в която винаги има някаква скрита драма. Не, нямаше драма, нямаше нищо. Просто бе загубил всякакъв интерес към живота.