Нощем с белите коне
Шрифт:
И понеже той все тъй се разтърсваше от конвулсии, добави объркан:
— Много те моля!… Виж хората гледат.
Наистина го гледаха съчувствено и с разстроен вид, макар че бяха от друго погребение, което чакаше в преддверието своя ред. Като събра всичките си сили, старият човек едва успя да изфъфли:
— Хорът!… Спрете хора!
Младежът беше готов да литне нагоре по стълбите, но се уплаши да остави вуйчо си. Той едва се държеше на краката си, готов бе всеки миг да рухне.
— Той и без това ще спре — каза безпомощен младежът.
И хорът наистина спря за миг, но веднага след това пое друга мелодия. Но тя звучеше светло и чисто, в нея нямаше ни мрачен укор, ни безутешна присъда.
И след това като че ли всичко угасна и пред очите му, и в паметта му. Съвзе се едва при старата гробищна църквица. Капаците на ковчезите бяха подпрени на стената й, евтини ковчези с лакова хартия, която вече се лющеше, делнично бръмчаха мухи. Отвътре се носеше унилото пеене на свещеника, тежко и противно миришеше на гробищни свещи. Академикът повдигна глава и се огледа.
— Всичко свърши ли? — попита той внезапно.
Младежът го погледна стреснат.
— Да, разбира се, какво друго… Сега ще те заведа в къщи.
— Не искам в къщи — каза тихо академикът.
Изпитваше странното чувство, че се е родил отново за някакъв друг, съвсем различен живот.
— Ами къде?
— Все ми е едно — отвърна той. — Само не в къщи.
— Какво приказваш? — намеси се с укор сестра му. — Нали съм поканила хора у вас.
— Хора ли? Какви хора? — попита той ужасено.
— Ами такъв е редът — отвърна сестра му. — След всяко погребение се дава малка гощавка… В памет на покойната.
Той мълча дълго, после каза тихичко:
— Ти просто не си с ума си.
Едва го убедиха да се прибере в къщи. Сашо седна до кормилото, вуйчо му до него изглеждаше някак разсеян, но успокоен. През цялото време проговори само веднъж:
— Остави ли нещо на гробарите?
— Не успях — измънка виновно младежът.
— Защо не успя?
Младежът благоразумно замълча. Можеше да му отвърне, разбира се: „Ако не те държех през цялото време, щеше да се търкулнеш и ти в гроба.“ Но не беше време за шеги, макар че се чувствуваше странно олекнал, сякаш бяха заровили в мрачната дупка не само вуйна му, но и всички мъки и тревоги. Сега вече мисълта за една малка гощавка съвсем не му се струваше така абсурдна, както в началото. За хилядите години човечеството все пак си бе изработило някои полезни обичаи и навици.
Като пристигнаха, вуйчо му веднага се затвори в кабинета си, а майка му забърза в кухнята. Сашо се повъртя малко из празния хол, който, макар и добре разтребен, оставяше някакво смътно чувство за прахоляк. Изведнъж се досети, че точно сега по телевизията предават международен мач. Той натисна копчето, като предварително изолира звука. На цветния екран се появиха играчи в бели и сини фланелки, на терена се бе извила истинска буря. Белите напираха с все сила, но играта им някак не вървеше, изглеждаше накъсана и нервна. Сашо се изнерви още повече, най-сетне не издържа и пусна звука, едва-едва, възбудените думи на коментатора стигаха до него като шепнене. По едно време майка му надникна в хола, позапотеното й лице изглеждаше възмутено и сърдито.
— Срамота! — каза тя тихо.
Но младежът само махна с досада ръка.
— Карай!… Ако дойдат хора, ще го спра, разбира се… Но май че няма да дойдат, ще си ядеш сама сармите.
Тя го погледна презрително и влезе отново в кухнята. След малко на вратата се позвъни. Влязоха три възрастни жени, облечени в доста износени, но прилично ушити тъмни дрехи. Навярно не едно и две погребения бяха минали през посивелите им глави, сега пристъпваха плахо и малко спънато, очите им неспокойна оглеждаха обстановката. И трите се препоръчаха за бивши съученички на покойната, били учили заедно в Първа девическа, „в класа на Герова“, както казаха те. Младият човек ги гледаше зяпнал от смайване —
Дойдоха още четирима-петима мъже, всичките възрастни, много изискано облечени, с меки, възпитани лица. Сашо измъкна как да е вуйчо си от кабинета му, той влезе мрачен при другите, но това можеше да мине и за неизживяна скръб. Насядаха около дългата маса, сестра му поднесе желирано бяло месо от пилета, варен език, пражка шунка, сандвичи с черен хайвер. Сармите все още ги пазеше като основно ядене, макар че хората бяха много по-малко, отколкото ги очакваше. След това разля по чашите много тъмно, десертно вино и доволно зачака. В тишината някъде навън в далечината долетя силно ехо на мощния вик „Гооол!“, но само Сашо го чу и радостно трепна. Всички други мълчаха, никой не пресягаше.
— Вземете, моля ви се! — обади се неспокойно сестрата. — Ще обидите паметта й.
Мъжете посегнаха неохотно, но жените се заловиха здраво за работа. Изведнъж академикът усети в себе си глада, за пръв път през последните два дни. Най-напред си взе от желираното пилешко месо, макар че се стараеше да дъвче колкото се може по-бавно и с безразличие. Но тая жалка комедия скоро го възмути, той отблъсна чинията от себе си. Другите като че ля все още загряваха, не се втурваха в богатото ядене. Мъжките лица му се струваха познати, може би някакви сродници, негови или нейни — сега беше безпомощен да си даде каквато и да било сметка. Колкото повече напредваха годините, толкова повече всички лица около него се сливаха в обща маса, безлична и безименна, в която му беше безкрайно трудно да се ориентира. Това го подтискаше, понякога му се струваше, че е навлязъл вече в тъмния тунел на старостта и напредва като сляп по него към онова беззрачно дъно, което се нарича пълно забвение. Сестра му, която бе седнала до него, го подпря едва забележимо с лакътя си.
— Пийни поне глътка вино! — каза тя тихо. — Хората не смеят да посегнат към чантите.
Тон я погледна враждебно, но все пак взе чашата и отпи няколко глътки от сладкото и тръпчиво питие. Никога през живота си не бе пил повече от няколко чаши. Едва забележимото замайване, което винаги го обземаше, му бе приятно и противно в същото време, сякаш се бе унизил с нещо. Но сега виното мина като някаква жива тръпка през тялото му и сякаш пламна в безцветните му уши. Без да съзнава какво прави, той отново протегна ръка и изпразни докрай чашата.
— Пийни, пийни — обади се тихичко сестра му. — Да ти се отпуснат малко нервите.
Академикът с учудване разбра, че се случи точно това. Всичко, което бе настръхнало в него, всичко, което се бе изпънало до крайност, изведнъж омекна и се смири. И гостите край масата се бяха пооживили, гласовете им сега звучеха по-високо и по-ясно. Внезапно тон различи две от мъжките физиономии — тоя, разбира се, бе братовчед на покойната, а другият до него — нейният адвокат. Трите съученички се бяха поразпуснали, едната разказваше оживено някакъв спомен.