Няма нищо по-хубаво от лошото време

Райнов Богомил Николаев

— Интересно, но неприемливо — резюмира той вече изразеното си становище. — Ще попитате: защо? Защото, драги господине, за да приемем вашата оферта, ние трябва да скъсаме връзките си с някои солидни швейцарски фирми, с които работим от дълго време. Не знам как сте предизвикали това, обаче вашето предприятие е подложено на пълен бойкот.

— Тия бойкоти траят три дни — отвръщам, пренебрежително. — Достатъчно е една крупна фирма като «Зодиак» да сключи сделка с нас и бойкотът отива по дяволите.

— Вашето мнение за «Зодиак» ме ласкае — избоботва директорът. —

Боя се само, че вие малко ни надценявате. И заедно с това подценявате противника си. — Исполинът изговаря френските думи с английски акцент, което за един холандец не е чак толкова лошо. Той замълчава, поглежда към още неотворените бутилки, но се въздържа. «И по-малко течности» — му е казал навярно домашният лекар при последната си визита. Ван Вермескеркен обаче в тоя момент е тъй застрашително червен, че аз бих му препоръчал повече течности, ако не иска от главата му внезапно да лумне пламък.

— Ако дадох един, общо взето, положителен отговор на нашия Бауер, аз имах предвид друг вариант — подхваща отново директорът. — Ние можем да бъдем купувачи. Но не на отделни партиди, а на цялото предприятие.

— Вие ми предлагате да продам «Хронос»? — запитвам, като едва не скачам от креслото си.

— Именно — кима спокойно рижият великан. — И смятаме, че нашето предложение много ще ви зарадва

— Да ме зарадва? Вие ми предлагате самоубийство и отгоре на това искате да се радвам?

— Спокойно, спокойно — вдига ръка директорът. — В нашето предложение няма нищо тъй ужасно, както на вас ви се струва…

Вдигнатата ръка увисва за миг във въздуха, после се спуска и уж несъзнателно улавя една от пълните бутилки. Малко по-късно капачката с мек шум отхвръква на килима. Ако човек за всичко започне да слуша лекарите…

— Ние ви предлагаме не самоубийство, а спасение — обяснява исполинът, след като и вторият регал е изпит на един дъх. — Самоубийството вие сам сте си го осигурили. Имаме сведения, че бойкотът ще продължи точно до момента на вашия фалит…

И той започва да ми излага всички ония аргументи, които са ми напълно известни, понеже немного отдавна самият аз притисках с тях нещастния основател на «Хронос». При това очевидно хората на «Зодиак» вече са направили проверките си, защото директорът разполага с пълни данни за предприятието ми.

— Вие имате един-единствен изход: да продадете. И един голям шанс: да продадете не на някой изнудвач, а на почтени, бих казал дори, щедри купувачи като нас.

През цялото време аз се държа в рамките на естественото за подобни случаи съкрушено състояние на духа, като дори забравям да изконсумирам налятата ми от исполина втора бира, макар че, между нас казано, жаждата не е патент само на Ван Вермескеркен. После, след като директорът привършва аргументите на шантажа си, вземам думата, за да обясня с почти покъртителна задушевност, че за мене «Хронос» не е просто източник на печалби, че това е моята първа и вероятно последна любов, че часовниците са ми в кръвта по наследство и тъй нататък, като в своята задъхана изповед вмъквам доста кражби от съответните тиради на същата тема, произнесени на времето от Клод Ришар.

— Чудесно — заключава директорът, когато млъквам. — Това прави сделката още по-изгодна за двете страни. Защото, ако тая сделка се реализира, ние ще открием цял отдел за производство и търговия на часовници и ще имаме нужда от шеф на отдела.

— А моят директор? А секретарката ми? Всички тия хора, които са грижливо подбирани, за да се създаде един качествен трудоспособен организъм?…

— Но слушайте — избоботва Ван Вермескеркен. — Ние нямаме никакъв интерес да разнебитваме тоя организъм. Напротив, тепърва ще го разширим, за да създадем могъщо конкурентоспособно предприятие. Вашите хора няма дори да усетят промяната. Също както и вие… освен дето от плещите ви ще се смъкнат маса грижи.

При тия думи ръката му за по-голяма убедителност прави решителен жест и сграбчва последната пълна бутилка.

Продължавам още малко да се мятам в бурята на дълбоките душевни колебания, без да прехвърлям мярката. После само за информация попитвам за цената. Тоя въпрос предизвиква насрещния въпрос на исполина:

— Колко заплатихте вие сам на предишния собственик?

— Ще ви кажа, макар че това е тайна, която засяга единствено мене и Ришар.

И посочвам точната цифра.

Хората на «Зодиак» без друго вече сами са се добрали до тая цифра, нещо, което тутакси проличава от доволния поглед на исполина.

— Чудесно — кима той. — Следователно такава би трябвало да бъде и нашата цена, за да не се почувствувате ощетен.

— Но вие… — извиквам пламнал от възмущение.

Директорът отново вдига пълната си ръка:

— Чакайте Казах, че така би трябвало да бъде, а не, че така ще бъде. Вие сте успели да купите наистина твърде евтино «Хронос» и ние ще проявим към вас по-голяма отстъпчивост от тая, която сам сте проявили към предишния собственик. Ще получите пет на сто повече върху общата сума на сделката.

— Кажете десет на сто — отвръщам, — за да ми дадете сериозен подтик за размисъл.

Ван Вермескеркен се засмива полугласно със смях, напомнящ звука на гаргата.

— Не се отдавайте на мечти, господин Ролан. Вие сте делови човек. Пет на сто, това е нашето окончателно условие. И, позволете да забележа, то е твърде приемливо, като се има предвид размерът на сумата.

Аз, разбира се, настоявам на своите десет на сто, след това слизам на осем, но акулата с добродушна муцуна не мисли да отстъпва.

— Пет на сто — повтаря той чак додето идва моментът на раздялата. — И не бавете много отговора си. Ние рядко се решаваме на подобни сделки, обаче решим ли се, не обичаме да протакаме.

Навън вали. В тоя град често вали и най-вече тогава, когато си излязъл без чадър. Главната дирекция на «Зодиак» се намира на тиха улица, недалече от центъра. Улицата е всъщност кей — край нея минава тих дълбок канал, чиято тъмна повърхност в момента е раздвижена от капките на дъжда. Изобщо върви ми на вода. По-рано Венеция, после — Женева, сега — Амстердам.