Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Всичко това е вече почти без значение за по-нататъшния ход на операцията. Но мислите на човека не могат да се свият само в обхвата на една операция, колкото и голяма да е тя. Винаги остава и нещо отвън — дреболии без полза, спомени без значение, картини, които би трябвало да изхвърлиш от мозъка си, но които се загнездват там и не искат да си отиват, като картината на сгърченото до парапета тяло с премазаните потръпващи нозе, с разбитата глава и смачканата бяла панама, пропита с кръв.
«Хайде стига, да спим» — промърморвам, като искам с тая трезва заповед косвено да намекна на картината
«Денят наистина бе напрегнат, но резултатен» — казвам си. За разлика от сегашните ти фантазии. Освен тичането по визите и подготовката на асортимента от мостри, ценоразписи и пр., наложи ми се да се погрижа малко за гардероба си, за да добия по-индустриален вид. След това трябваше да драсна някои картички до близки хора в родината и да навестя отново господин Георг Рос, макар тоя род визити да са забранени по принцип освен в изключителни случаи.
Случаят наистина бе изключителен. Миниатюрният магнетофон, който своевременно бях купил, бе доказал, че си струва многото пари. По принцип не обичам тоя род техника, която те заставя да мъкнеш микрофон под формата на игла за вратовръзка, да прекарваш проводник под ризата си, да пробиваш джоба, си, за да скачиш проводника, и да бъркаш уж за щяло и не щяло в тоя джоб, за да включваш и изключваш апарата. Но понякога тия фокуси са неизбежни. Малката ролка, поставена в плик и предназначена за скъпия Мерсие, бе в състояние да направи евентуалната ми ранна кончина не тъй фатална за делото, а може би и да отложи тая кончина до една по-подходяща възраст.
— Извинявам се, че пак ви безпокоя — казах на господин Рос. — Знам, че това не е твърде в правилата.
— О, не се притеснявайте — усмихна се домакинът. — Аз съм стар човек. Няма от какво толкова да се боя.
«Ти също — казвам си. — Така че замирай и заспивай. Изобщо взимай пример от секретарката си.» Каква порода. Просто странно как видението на тия разкошни форми до тоя момент не ме е обсебило и не ме е накарало да разбия крехката преграда, разделяща така противоестествено жената от мъжа.
Напрегнатият размисъл, както и видението на разкошните форми неусетно са преминали в съновидения и аз чувам съвсем смътно и отдалеч тропането по вратата и гласа на шафнера:
— Господине, пристигаме
Четвърт час по-късно, гладко избръснат и ухаещ на «палмолив», излизам в коридора. Едит е изправена до прозореца с безупречно подредена коса — тая здрачна коса с цвят на гарваново крило — и разсеяно наблюдава прелитащите навън скучни сиви сгради, складове за железария и празни места, предвещаващи скорошното влизане в Мюнхен.
— Добре ли спахте? — питам в стила на добрия тон.
— Много добре, мерси — отвръща тя.
Но лицето въпреки пресния грим говори друго. То е бледо и уморено.
— Вие сте възприели и тайните на козметиката — забелязвам. — Досега,
— Не ми ли позволявате?
— Защо не. Само ако ми разрешите един съвет, не злоупотребявайте със зеленото и синьото под очите. Художниците смятат, че това са бои повече за пейзаж, отколкото за портрет.
— Вие разбирате и от изкуство?
— Да — казвам. — Чел съм книгата «Ван Гог — художник на слънцето и на лудостта». Четох я веднаж, когато пак пътувах — някой я беше забравил в купето. За жалост пътуването свърши едва когато бях на пета страница. Тия книги са поучителни, но малко тежко се четат.
Жената слуша глупостите ми с половин ухо и продължава да гледа през прозореца. Влакът е намалил ход и вече навлиза сред върволици вагони, подсказващи, че пристигаме.
— А сега? — обръща се към мене Едит, когато влакът съвсем намалява ход. — Какви са плановете ви за днес?
— Ще ви кажа. Най-първо да намерим хотел.
— Бих се радвала много, ако отседнем нейде близо до гарата. Наистина не се чувствувам добре.
Хотелът, който намираме, е близо до гарата, при това модерен и приветлив.
— Една стая ли желаете? — пита човекът на гишето.
— Две — избързва да каже Едит.
— Две стаи — потвърждавам. — Дамата е моя секретарка.
— Вие не пропускате случай да подчертаете шефството си — казва ми тя малко по-късно в асансьора.
— Само в случаите, когато трябва да ви внуша да не се изказвате преди мене.
Стаите ни са една до друга и след като изчаквам от учтивост половин час, потропвам на вратата на Едит:
— Елате, ако сте си починали. Имаме малко работа.
Работата е да позвъним на Рудолф Бауер, внос-износ. Едит набира номера, свързва се церемониално от името на своя шеф със секретарката на отсрещната страна, секретарката на отсрещната страна се свързва на свой ред с шефа си и в резултат на целия този ритуал най-после съм в пряка връзка с търсеното лице.
— Добро утро, обаждам се от името на един ваш близък. Имам да ви предам нещо от негова страна.
— Много ми е приятно — отвръща енергичен младежки глас. — Кога ви е удобно да минете?
— Когато ще бъде удобно на вас.
— Дванайсет, добре ли е?
— Отлично е.
Секретарката ми следи с известна изненада оперативността и ефикасността на разговора ми. За да дам добавъчна храна на адмирацията й, аз изваждам грижливо опакованите мостри и търговските си книжа, поставям всичко в елегантната кожена чанта, поглеждам часовника на ръката си — един автентичен «Хронос» — и предлагам:
— Имаме време да се разходим из града.
— Ако не смятате тая разходка за служебно задължение, бих ви помолила да ми я спестите.
— Както обичате — отвръщам безучастно, вземам чантата в ръка и излизам.
Мюнхен е може би чудесен град, но не в часовете на лятната жега. Затова подир късо колебание решавам да се запозная вместо с него с бирата, носеща същото име. Тя е отлична. И то тъкмо при жега.
В дванадесет без една минута заставам пред секретарката на Бауер, а минута по-късно и пред самия Бауер. Нека се разбере, че немската точност може да бъде постигната и от някои други нации, като швейцарската.