Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Колкото и да съм невежа в професията, изразът «между дванайсет и един» е достатъчно ясен, за да накърни радостта ми. Вероятно това е приемният час, когато директорът допуска до светилището си и кьораво, и сакато. С други думи, нула внимание към собственика на «Хронос», тая бъдеща слава на петте континента.
Излиза, че съм познал. Когато на следния ден най-после се явявам в чакалнята на търговския директор, там вече има маса народ. Съобщавам полугласно името си на секретарката, тъй като поръчаните предния ден визитни картички не са още готови. Секретарката
Жената забелязва, че я гледам, тия неща всички жени ги забелязват, но демонстративно забива нос в киносписанието, с което убива времето. Това не ме разстройва особено.
Бюрото на секретарката е разположено между две врати, зад които, ако може да се вярва на табелките, са настанени директорът и помощникът му. От време на време през една от вратите излиза някой, след което телефонът на бюрото иззвънява, секретарката изслушва нареждането, произнася едно машинално «да, разбрах» и повиква по име щастливеца. Аудиенциите вървят, общо взето, енергично, така че към един часа в чакалнята оставаме само двама — аз и съседката ми отляво.
Жената е хубава, без ефектност, на ръст почти колкото мене и с малко едри форми, недостатък, напълно поносим за моя просташки вкус. Тя продължава да не обръща внимание на случайните ми погледи, което съвсем не й пречи да кръстосва под носа ми хубавите си крака ту на една, ту на друга страна. Киносписанието продължава да поглъща вниманието й, но когато часът става един, тя го затваря най-сетне и помолва секретарката:
— Бихте ли напомнили за мене?
— И за мене — обаждам се аз.
Момичето зад бюрото ни поглежда съчувствено, поколебава се, после почуква на вратата на помощника и влиза.
— Казаха, че е излишно да чакате. Мястото е заето — съобщава секретарката след малко.
— Но как, вчера ми съобщиха да се явя за днес…
Момичето вдига рамене и надниква в стаята на шефа. Вторият сюрприз е за мене:
— Господин директорът много се извинява, но при него има още един посетител, а подир пет минути трябва да присъствува на важен обед. Затова предлага да дойдете утре в десет и половина.
Това е все пак по-хубаво от посещение в приемен час. Всяко зло за добро.
— Не мога ли да видя за минутка господин помощника? — пита наново едрата хубавица.
Тръгвам си, без да дочакам отговора, още повече той е предварително известен. Слизам по стълбата, без да бързам особено, защото няма за къде да бързам. Подир малко доскорошната ми съседка откъм сърцето се изравнява с мен.
— За секретарско място ли става дума? — питам съчувствено.
Тя кима и продължава да слиза с тенденция да ме изпревари. Това обаче не става, тъй като улавям навреме ритъма на стъпките й.
— Излишно е да се тревожите. И аз мога да ви предложа секретарско място.
— Номерът е много изтъркан — отвръща сухо жената.
— Тогава позволете да ви
— Също изтъркано. Но по-реално.
— Именно.
Тя ме поглежда бегло, сякаш се двоуми:
— Предупреждавам ви само, че не съм в настроение, така че не е нужно да разваля и вашето.
— За това не се безпокойте — отвръщам и я повеждам към хотела.
Не помня казах ли, но хотел «Режина», дето съм отседнал, е тъкмо като за човек с моята самоличност, сиреч много добър, без да бъде прекалено луксозен. Това важи и за ресторанта. Приятната и изискана обстановка на неголямата зала с бледи тапети, огледала и ослепително бели покривки действува успокояващо. Това не пречи обедът наистина да почне без настроение. Не мисля обаче да се изправям на ръце, за да го оживявам. Когато някой е кисел, остави го да се намълчи — такъв е девизът ми.
Моята хубавица изглежда отчасти успокоена и отчасти разочарована от липсата на ухажване. Тя дори ми хвърля понякога крадливи погледи, очакваща вероятно репликата, която все не идва. Благоволявам да проговоря едва между рибата и печеното.
— Туй, което ви казах за секретарското място, не е празна приказка.
— А кое ви накара така внезапно да се насочите тъкмо към мене? — пита жената, като точно по етикета кръстосва вилицата и ножа върху чинията.
— Случаят.
— Случаят може да бъде лош съветник — предупреждава тя.
— Не бойте се, имам нюх — отвръщам нахално, защото, доколкото ми е известно, мъжът със сигурен нюх към жените още не се е родил.
Келнерът донася червеното вино и отмъква бутилката с бялото наполовина пълна. Това също е етикеция. После разчиства масата и сервира печеното.
Довършваме обеда мълчаливо. Едва след като изяждаме и сладоледа, наново подхващам:
— Вие не ми отговорихте…
— Както и вие.
— В смисъл?
— В смисъл: защо се обръщате именно към мен.
— Зарад телосложението ви.
Тя се усмихва едва-едва.
— Доколкото разбрах, вие търсите секретарка…
— Именно. И не обичам секретарките да ми сядат на коленете, както това става по карикатурите. При вашата физика мисля, че рискът е избягнат.
— Защо? — засмива се тя. — Напротив, създава се още един риск: да ви смачкам коленете.
Тя продължава да се смее, развеселена от картината, която вероятно си представя, и тоя смях ненадейно преобразява лицето й. Това вече не е хубавото, но уморено лице на зряла жена, а лице на момиче, с нещо палаво и добродушно в израза.
После смехът ненадейно секва и илюзията се разсейва. Пред мен отново е дамата с изпитателни очи и недоверчива гънка на устните.
— Всъщност какво е вашето предприятие? — пита тя.
— «Хронос», фабрика за часовници.
— Не съм чувала такава фирма.
— Има хора, които не са чували и «Омега». Но това не пречи на часовниците «Омега» да работят.
— Защо се засягате? Не казах нищо лошо.
— Съвсем не се засягам. Кафе ще пием ли?
Тя кима.
— С по един коняк?