Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Господин Рос ме гледа тъй доверчиво с бледите си сини очи, че ми се иска да му кажа нещо утешително. За жалост не разполагам с нищо утешително, затова промърморвам:
— За горещия вариант не знам. Аз, както се сещате, съм по студения.
И за да се измъкна някак, добавям:
— Вие сте в една страна, доста чужда на тия проблеми.
— Аз бях в една страна, където загина цялото ми семейство — отвръща старецът. И ми отваря вратата.
Предприятието «Хронос» е по-близо до Лозана, отколкото до Женева, и понеже собственикът
Градът е шумен и отегчителен в ранния следобед със стръмните си напечени от слънцето улици, гъстото автомобилно движение и навалицата, но аз не съм дошъл тук за удоволствие, нито за спомените от детството. Когато си навлякъл една чужда самоличност, не е излишно да имаш и зрителни впечатления за обстановката, в която се е движила тая самоличност, защото не знаеш утре кой какъв въпрос може да ти зададе. Така че аз извършвам търпеливо и добросъвестно своя оглед, като в същото време опреснявам в паметта си многобройните подробности на легендата.
В пет часа взимам влака в обратна посока, слизам на втората спирка и без особен труд намирам предприятието. Модерна фабрична сграда с широки прозорци, две по-малки здания в алпийски стил, един гараж — всичко това чисто като почивна станция и закътано сред борова гора. Човекът, при когото ме въвеждат, е малко по-възрастен от мене, сух и някак си нервно подвижен. Той прекъсва разходката си, която кой знае от колко време прави между прозореца и вратата, поема ръката ми, като я стиска по-силно от необходимото, предлага ми кресло и сам сяда, но явно с труд се задържа в това положение на относителен покой.
— Откъде искате да почнем?
— Може и от края — казвам. — Имам вече доста сведения за вашето предприятие. Единственото, което не знам, е цената.
— Цената, цената — размърдва се Ришар в креслото си. — Цената е последната работа Това тук наоколо, скъпи господине, е цял един свят, със свой живот, със своя логика… един свят, създаден от мене в резултат на много идеи и много находки, да не говорим за жертвите.
— Не се съмнявам.
Той става, прави две крачки към вратата и после рязко се обръща към мене:
— Цената Цената е функция на една реалност, паричен еквивалент на една даденост…
— Добре — казвам. — Покажете ми тая даденост. Имам достатъчно време.
— Колко време? Половин час или един?
— Колкото вие желаете — отвръщам успокоително.
Обаче господин Ришар не се успокоява. Напротив, тъкмо в тоя миг се отприщва целият му динамизъм. Той изтичва до огнеупорния шкаф и изважда някакви книжа, сетне позвънява на секретарката да му намери други, разтваря пред мене планове и сметки, описва широки елипси с костеливата си ръка и кръжи около креслото ми, като лее водопади от думи. После ме хваща подръка, извежда ме навън и като накарва да запалят лампите в опустялата вече фабрика, почва да ми показва помещение след помещение и механизъм след механизъм с такива подробности, които възраждат в пълна сила венецианския ми главобол. А накрая, след като целият цикъл на производството е изложен до последния детайл, отново се връщаме в кабинета и отново пред очите ми захвърчават планове и счетоводни документи.
Словесните потоци, с които Клод Ришар ме залива, не са лишени от интерес и здрав смисъл. Лошото е, че когато един човек смята себе си за гений, а събеседника си за идиот, той става
Изходната позиция на господин Ришар почива на наблюдението, че хубавите часовници са много скъпи, а евтините са лоши. В резултат на дълги и, трябва да призная, умели изчисления, той стига до извода, че с една ултрамодерна техника и съвсем нова организация на процесите може да се създаде производство на часовници, които по качество да конкурират най-реномираните марки, а по цена да бъдат малко по-скъпи от евтината масова продукция.
Всичко това не е голяма философия. По-забележително е, че Ришар действително бе успял да реализира плана си и да започне производството. В склада на предприятието вече бе грижливо опакован в приготвен за експедиция значителен запас от няколко елегантни и прецизни модела хронометри. Само че експедицията още не се бе състояла и може би за дълго нямаше да се състои.
Както често се случва с гениите, господин Ришар бе предвидил всички подробности освен една: конкуренцията на големите фирми. Отличен специалист в областта на техниката, той се бе оказал пълен дилетант в търговията. Акулите от производството бяха се съюзили с акулите от разпространението и бяха спуснали бариерата пред часовниците «Хронос», без да се интересуват от качествата им. Клод Ришар бе изправен пред фалит.
И в момента, в който Клод Ришар бе стигнал до фалит, акулите ненадейно бяха поели ролята на златни рибки: на новака бе предложено да продаде предприятието си по костуеми цени. Да спаси кожата. Но тук пък новакът се бе заинатил. Господин Ришар бе от хората, у които ожесточението, стигнало до известна степен на загряване, е в състояние да заглуши здравия смисъл. Той бе готов да продаде, защото това бе единственият изход, обаче не искаше да продаде на убийците си. Той чакаше други клиенти. Но други клиенти липсваха, защото всеки, заел мястото на Клод Ришар, би споделил и участта му. И тъкмо в тоя момент бе се явил един глупак и невежа, който питаше за цената.
— Цената? — възклицава най-сетне стопанинът някъде към девет часа вечерта. — Вие вече сам може да имате известна представа за цената. По най-грубо изчисление цената не може да бъде по-долу от…
И той назова една съвсем нескромна от мае гледище сума.
— Документите ви не дават основание за подобна цифра — възразявам кротко. — Всички разходи, включително изплатените досега надници…
— А разходите на време? — провиква се господин Ришар. — А цената на идеите, на откритията, на безсънните нощи, на похабените нерви? Вие не можете да пресмятате цената на едно предприятие според количеството на изразходвания цимент, както не бихте оценявали себе си по броя на килограмите месо, от които сте съставен. Това наоколо ви, скъпи господине, е един жив организъм, един малък свят, който, боже прости, е значително по-съвършен от големия.
Тоя човек е с ултрамодерни разбирания в областта на техниката, но що се отнася до красноречието, той е спрял развитието си някъде към урока за Цицерон. И на всичко отгоре не знае, че аз съм в течение на затрудненията му значително повече, отколкото може да се очаква.
— Вас ще ви изядат — казвам спокойно. — Ще почакат може би още месец или два, а после ще пуснат в действие банките. Засега са ви отнели само кредита. Утре ще ви притиснат и да връщате. Ще обявят фалит и ще разграбят малката ви вселена, без да платят дори тухлите, от които е изградена.