Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Защо не.
— Постоянно ли имате сделки със «Зодиак»? — запитва жената по време на кафето.
— Надявам се, че постоянно — отвръщам уклончиво.
— Солидна фирма.
— Вярно. Обаче солидните фирми са доста тежки като партньори.
— Както и секретарките от същата категория. А пропо, на каква заплата бих могла да разчитам при вас?
— Каквато бихте получавали и в «Зодиак».
— Много сте щедър…
Вдигам рамене:
— Характер.
— Вие дори не знаете качествата ми.
— Щом сте добра за «Зодиак», предполагам, че ще бъдете добра
— За това трябва да попитате помощник-директора, ако го познавате случайно. Вчера ме прие, едва погледна препоръката ми, обаче като разбра, че освен машинопис и стенография владея перфектно три езика, каза, че вероятно ще ме вземат, но за всеки случай да се обадя днес.
— Ясно е и без питане: намерил е по-подходяща.
— По телосложение?
— Вероятно. Както и да е. Всяко нещо си отива на мястото и вие идвате при мене.
— Навярно така ще стане — усмихва се машинално жената.
— В такъв случай мога ли да получа някои допълнителни сведения?
— Например?
— На първо време — как се казвате.
— Едит Рихтер, двайсет и шестгодишна, неомъжена, неосъждана, референции от кантората «Фишер и Ко», Цюрих — издекламирва жената.
— Вие сте немкиня?
— Швейцарка. Родена съм в Цюрих.
В тоя миг тя сякаш се сеща за нещо и поглежда часовника си.
— Надявам се, че не ви задържам… — забелязвам.
— Не… тоест… в три часа имам среща с една позната.
Не възразявам. Познатите са тъкмо за туй, за да бъдат използувани в необходимия случай. Правя знак на келнера и той тутакси донася сметката. Когато излизаме в хола, Едит ми протяга ръка:
— Все пак ще ми разрешите да си помисля една вечер. Утре заран ще ви се обадя.
— Разбира се. Впрочем аз също излизам.
На тротоара пред хотела Едит за втори път ми протяга ръка, без дори да полюбопитствува в каква посока съм. Не настоявам. Жената със спокойни крачки тръгва към рю Монблан. Не знам каква е като секретарка, но иначе не е лоша. Тънък кръст и високи бедра, това заедно с ръста компенсира едрите форми.
Свивам в пасажа до входа на хотела и през вътрешния двор се озовавам също на рю Монблан. На около петдесет метра зървам сивия костюм на Едит. Тя е сменила ритъма на стъпките и сега бърза по посока на гарата. Притегателната сила на снажната фигура ме принуждава да я последвам, без да се натрапвам. Стигнала до площада пред гарата, жената се отбива към кафенето на ъгъла. От една маса на терасата става слаб сивокос мъж на средна възраст, ръкува се с Едит и й прави място до себе си. Това е лошото на хубавите жени. Около тях винаги има навалица.
Следната заран в десет и половина влизам в чакалнята на «Зодиак». Този път чакалнята е празна и секретарката тутакси ме въвежда в кабинета на търговския директор. Кабинетът е огромен и внушителен. Директорът — също. Типичен капиталист от старите карикатури с двуетажен врат и увиснали бузи. Липсва само пурата. Изразът на лицето обаче е любезен в границите на възможното.
Човекът символично прави жест, сякаш се надига от стола си, но не се надига, а само ми протяга пълната си отпусната ръка. След което измърморва едно «заповядайте» и посочва креслото до бюрото си. Сядам, запалвам предложената цигара и като се усмихвам на свой ред, излагам ясно и късо предложението си. Директорът ме изслушва, без да ме прекъсне. Бързината, с която приключвам разказа си, явно му прави добро впечатление. Това не му пречи да забележи тутакси:
— Не знам известно ли ви е, но ние разполагаме вече с почти цялата гама: от «Филип Патек» през «Зенит» до посредствената продукция на «Еникар».
— Вярно. Обаче тъкмо това, което аз ви предлагам не фигурира във вашата гама: качеството на «Зенит» по цените на «Еникар».
— Разбрах — кима директорът. — Но това подлежи на проверка.
— Направете я.
— Нашата проверка ние бързо ще я направим. Само че проверката на пазара изисква време. Купувачът в наши дни е недоверчив. Ако продаваш скъпо, се въздържа, понеже е скъпо. Ако продаваш евтино, пак се въздържа, понеже смята, че е долнокачествено. Трябва да мине време, и то много време, за да се разбере, че вашите часовници са евтини, без да са долнокачествени.
Опитвам се да възразя нещо, обаче човекът зад бюрото ме прекъсва:
— Изобщо вашата изгода от сделката е ясна. А каква ще бъде нашата?
— Обичайната печалба.
— Обичайната печалба ние я имаме от всички реномирани марки. Неголяма печалба, но и никакъв риск.
— Бих могъл да увелича малко процента ви… — казвам колебливо. — Обаче малко, защото цените ми и без това са на ръба на възможното.
Директорът поклаща едрата си глава:
— Ако се касае за някакви пет-шест процента, не вярвам това да промени положението.
— Повече е изключено.
Онзи кима:
— Добре. Изпратете ни писмено предложение. Ще го докладвам в Главната дирекция. Само че не разчитайте твърде…
На прост език това значи «не разчитайте никак» но аз и не съм се надявал на повече. Засега важното е, че съм установил контакт в качеството си на човек от бранша и че имам повод при случай повторно да надзърна в «Зодиак», ако се наложи. А не е изключено някой ден предложението ми наново да бъде извадено от архивата, дето без друго ще бъде пратено. Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост.
Тъкмо довършвам обеда си, когато от хотела ме извикват на телефона.
— Добър ден — чувам в слушалката гласа на Едит. — Съжалявам, че се обаждам чак сега, обаче вината не е моя — заранта не ви намерих. Искам да ви кажа, че ако все още държите на предложението си, аз с удоволствие ще го приема.
— Отлично — казвам. — Кога можете да постъпите?
— Ако е нужно, веднага.
— Не чак толкова бързо… Но бихте могли да отскочите да се снабдите с една портативна машина и всичко, каквото трябва. Кажете да ми пратят сметката в хотела.