Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Трябва да има нещо от тоя род. Иначе е необяснимо.
— А как мина при Уорнър?
— Ужасно беше — въздъхва тя. — Единственото, което забрави да попита, беше за марката на сутиена ми.
— Е, и?…
— Мисля, че се справих — отвръща жената скромно.
— Това ще стане ясно при втория разпит.
Тя ме поглежда сепнато:
— Искаш да кажеш?…
Що се отнася до мене, вторият разпит идва десетина дни по-късно и е значително по-лек от първия. Изобщо имам впечатлението, че проверката се е оказала в моя полза. По някакво съвпадение документите за продажбата, които до тоя момент, кой знае защо, се бавят, биват подписани веднага след втората ми визита при Уорнър и сделката се сключва едновременно
Прочее аз съм вече член на това голямо семейство, наречено «Зодиак», и разполагам със самостоятелен уютен кабинет — светъл и ухаещ на чистота, тоест на паркетин. Подведомственият ми персонал е малоброен, но качествен. По-точно казано, той се ограничава с госпожица Едит Рихтер, която се е разположила до едно малко бюро под носа ми и кръстосвайки бедра, не пропуска да ми показва финеса на чорапите си.
— Не ми пречи на работата с тия гледки — промърморвам понякога, когато блуждаещият ми поглед пада тъкмо дето не трябва.
— Какво да правя, като полата ми е тясна и къса? Не мога да седя непрестанно като в клас
— Но можеш да си купиш друга, широка и по-дълга — възразявам. — Ще ти подаря една плисирана шотландска пола на сини и зелени карета. Много са модерни.
— Не обичам плисирани поли. Правят ме дебела.
— Тогава ще ти купя една работна престилка. Непременно ще ти купя престилка, ако продължаваш с тия фокуси.
През свободните минути нашите разговори вървят все в този тон, понеже сме се разбрали, че нито в хотела, нито тук ще говорим по-сериозни неща. Засега, въпреки че отскоро сме на работа, свободните минути са малко. Всеки ден трябва да се пишат по няколко писма на вероятни бъдещи клиенти с подробни и специално редактирани за отделните случаи оферти. Необходимо е да се обмислят и известни рекламни стъпки за популяризиране на новата марка. Налага се да разговарям често по телефона и с Клод Ришар по едни или други подробности във връзка с разширяване на предприятието и увеличаване на капацитета му. За мой късмет или по-точно за късмет на «Зодиак» Ришар именно поради фантазьорските си наклонности е предвидил още отначало подобна възможност, тъй че разширението може да се осъществи лесно и бързо, макар и не безплатно. Пътем казано, новината за преминаването на «Хронос» към «Зодиак» е изпълнила Ришар с нов устрем. Едва сега ми става ясно, че той е гледал на мене като на сигурен гробокопач на фабриката, въпреки че се е въздържал да ми го каже. Затова пък ненадейният обрат го изпълва с вяра, че скоро ще тържествува над акулите, макар и без особена лична изгода. В своето свирепо въодушевление, горкият, дори не си дава сметка, че тъкмо сега всъщност обслужва една от най-големите акули.
Влизането ми в голямото семейство на «Зодиак» с нищо не напомня на семеен празник. Моят кабинет е почти изолиран в другия край на коридора, водещ за светилището на председателя. При мене не се отбива никой, нито аз самият имам повод да ида при някого, тъй като за служебните справки съществува телефон. Хората, на които съм представен като шеф на нов отдел, и които понякога ме срещат по коридора, разменят с мене само реплики на студена любезност. Изобщо стилът на «Зодиак», по всичко личи, е стилът на деловита затвореност: всеки да си гледа работата. Хладното държане е такава неотменима черта на учреждението, както лекият дъх на паркетин, с който са пропити стаите. Някои от чиновниците наистина се отбиват през обедните часове в кафенето на ъгъла, за да пийнат кафе или чаша бира и да побъбрят, но те бъбрят помежду си, и то за незначителни неща, а вниманието им към мене се ограничава с учтиво кимане.
Вместо да търся прибързани познанства, аз на свой ред възприемам стила на предприятието: добър ден — и всеки по пътя си. Рудолф Бауер, който, както казах, не е глупав човек, ме беше предупредил при последния ни разговор:
— Главното: никаква припряност
— Но все пак аз трябва да имам някакви минимални данни. Все пак трябва да знам откъде да почна и накъде да насоча вниманието си…
— Данните и ние ги нямаме, освен туй, което ви казах: подозрително тесни връзки с Изтока, подозрително големи старания за разширяването им, несъответствуващи на степента на търговската изгода. Впрочем на вас други данни не са ви и необходими. Разберете, че не ви пращаме — засега поне — да действувате, а просто да присъствувате като око и ухо.
Подир тия думи той ми беше обяснил начина на връзката, която трябваше да установявам в случай на нужда. Не особено оригинален начин, но затуй пък съчетан с мерки на крайна предпазливост. Изобщо целият ни разговор бе един урок по предпазливост, и аз нямах никакво намерение да забравям тоя урок, още повече той по страничен начин съвпадаше с единственото указание, дадено ми от нашия Център.
Но в главната дирекция на «Зодиак» работят няколко десетки служители и между тия десетки хора все трябва да има поне един общителен човек. Не правя нищо специално, за да го открия, уверен, че той, ако е наистина общителен, сам ще се домъкне. Така и става. Този общителен човек се оказва шефът на рекламния отдел Конрад Райман.
Едит тъй бързо е навлязла в работата, че вече не е нужно да диктувам писмата. Достатъчно е да й дам няколко бегли указания, за да ги съставя сама, и то доста по-добре от мен.
Последното делово писмо, натракано под моя лична диктовка, е, ако не ме лъже паметта, едно писмо до съответната българска вносна фирма. В това писмо, посредством формите на иносказанието, съм казал, което имам да кажа или поне най-важното. Другото — когато получа връзка и когато му дойде времето. Прочее аз вече само подписвам кореспонденцията и това ми дава възможност да се насоча по-системно към проблемите на пропагандата. Но щом споделям с Ван Вермескеркен някои от проектите си, той отвръща:
— Не си блъскайте главата по тия въпроси. Поговорете с Райман, той е истински магистър по рекламата.
Вече сме се запознали бегло с Райман и все пак, когато се отбивам при него, не пропускам да му кажа, че ида по поръка на търговския директор, за да не си въобрази, че му се натрапвам. Това е човек на средна възраст, с крехка физика и с луничаво бледо лице, което с унесения си израз и с очилата в златни рамки напомня за нещо професорско и малко откачено. Той ме приема любезно, изслушва търпеливо проектите ми, а после казва, че идеите ми са твърде интересни, обаче въпросът е доста сложен, така че по него трябва още да се помисли и че той, Райман, може би също ще ми предложи някои идеи и изобщо ще ми се обади при първия възможен случай. Всичко това ми звучи с две думи като «ти, драги, нямаш понятие от тия неща, но аз съм достатъчно възпитан, за да не ти го кажа». Което не ми пречи да отговоря на любезните думи също с любезни думи, защото ако работата е да бъдем фалшиви, това не е бог знае какво изкуство.
След всичко туй аз съм приятно изненадан, когато следния ден Райман ме поканва на приятелски разговор, и то не в кабинета си, а на обяд в един ресторант на Рембранд плейн. Луничавият дълго обсъжда проекта на менюто, като се съветва ту с услужливо наведения келнер в син смокинг, ту с мене. Чакам търпеливо края на церемонията, като наблюдавам разсеяно пустия площад с мокрите от дъжд тротоари, тъмната листовина на дърветата, разрошена от пристъпите на вятъра, и лъснатия от водата паметник, на който прочутият Рембранд доста ми напомня по външност бакалина, от когото се снабдявах с продукти в Париж.