Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Прав си — съгласява се Райман. — Оня тип наистина ни следи. Обаче когато забележиш, че те следят, драги Морис, най-умното е да даваш вид, че нищо не си забелязал.
Този мъдър съвет свидетелствува, че луничавият е на път да ме причисли към графата на безобидните глупаци, нещо, което за момента съвсем не ме огорчава. Тръгваме обратно към хотела, все тъй следвани от неизвестния спътник.
— Тоя човек почва да ми действува на нервите — избъбрям, когато прекосяваме полумрака на Градската градина.
Райман ми хвърля снизходителен поглед:
— Смятах те по-хладнокръвен.
— Хладнокръвието се проявява в сделките. А когато една опашка се мъкне подире
— Може би е просто проверка — успокоява ме луничавият. — Утре по-ясно ще се разбере.
Всичко това не пречи вечерята да мине в, общо взето, повишен тон благодарение на изобилните напитки и на многократните конячени порции подир десерта. Райман консумира наравно с всички, но аз вече имам впечатление за издръжливостта му, така че след като се прибираме, не почвам веднага писмената работа. Уместна отсрочка. Директорът на рекламата цъфва в стаята ми десет минути след като сме се разделили, за да ме пита нямам ли случайно един саридон, и след като разбирам, че нямам, решава да замести саридона с продължителен дружески разговор на разни теми. Охотно се включвам в разговора и изобщо не давам никакви признаци на отегчение и предоставям на Райман възможността сам да се изтощи от приказки и да заяви най-после, че е време за лягане, защото утре ни чака работа.
Мене лично работата ме чака още тая вечер. Намирам в чекмеджето на бюрото необходимите пособия за писане и излагам възможно по-късо, но без пропуски всичко, станало от Венеция до Амстердам включително. Подир което излизам на терасата и връчвам автографа си на приятеля от службата, който се е облакътил на перваза, сякаш не е мръднал от балкона през целия ден.
Останалата част от програмата минава в съвсем напрегнат ритъм: две заседания с проучвания и пазарлъци, посветени на часовниците «Хронос», три други съвещания, засягащи експортните интереси на българския партньор, няколко посещения в предприятия и запознаване със съответните машинни асортименти, няколко визити при шефове от средна величина с опипване възможностите за по-нататъшни сделки, без да се броят обедите и вечерите при закрити врати, давани веднаж от туй, друг път от онуй ведомство. Все пак през тия два дни Райман издебва още две пролуки от време, достатъчно дълги, за да бъдат съпътствувани от важни перипетии.
Първата едночасова пролука отново бива посветена на пробна обиколка из града. Тоя път това става сред бял ден и въпреки че е избрано време на сравнително затишие — паузата на ранния следобед — и че вероятно са взети известни предохранителни мерки, трябва да мобилизирам целия си артистичен талант, за да изиграя ролята на безгрижен чужденец, подскачащ като птичка божия по непознатите улици.
Тоя тип Райман безсрамно ме извежда на най-оживената артерия — граф Игнатиев — като че ли разкарва маймуна, после ме принуждава да свием по Раковска и подир туй — по булевард Руски, към градината. Инквизиторът е готов дори да ме инсталира на някоя маса пред «Берлин», но за щастие не намираме никаква празна маса и трябва да продължим към парка. Вече сме стигнали моста и се готвим да поемем обратния път на мъките, когато насреща ненадейно изскача мой познат, сега обаче от женски пол.
Това е моята бивша. Оная същата, от която можех да имам син на пет години и повече. Ние с нея никога не сме скъсвали напълно отношенията, дипломатическите, искам да кажа, тъй че повече от сигурно е при обикновени обстоятелства да ме спре, просто така, от женска суетност, за да измери температурата на чувствата ми. Но сега обстоятелствата не са обикновени и аз отдалеч я заглеждам тежко и настойчиво, за да й го внуша. Тя ме забелязва, улавя тутакси погледа ми и странно — тая жена, която никога нищо не е разбирала, този път изведнаж разбира и отмества очи встрани. Тя знае отлично професията ми и не е тъй чудно, че е схванала положението, макар че аз може би я надценявам и че тя всъщност нищо не е схванала, а само е взела погледа ми за израз на неприязън и затова навирва нос.
Пролуката на следващия ден — последния в нашия престой — не ни е дадена на тепсия, а бива извоювана с труд от Райман чрез продължителна симулация на неразположение през целия следобед. Луничавият очевидно желае на всяка цена да остане сам и опитите на нашите фирми да пробутат повече стока на «Зодиак» почват да го дразнят. Най-после домакините решават да ни оставят на мира, за да дадат възможност на мнимия болен да се изтегне в леглото си.
Това става едва привечер. Райман изчаква търговеца, който ни придружава, да напусне стаята и ме повиква с пръст:
— Чувай, Морис — прошепва той. — Искам да те помоля за една услуга.
— Стига да е по силите ми.
— Напълно е по силите ти. Това е дребна работа, която и аз сам бих свършил, но ти разбираш, че не е удобно, след като си заел позата на болен, да тръгнеш да се разхождаш из града. Още повече ти си тук съвсем нов и вън от подозрение. Така че…
Той ми излага набързо и все тъй полугласно характера на услугата, която очаква от мен. Да взема чантата и да изляза. Да намеря булевард Толбухин — първата улица вдясно след паметника с конника — този и този номер, този и този етаж. Да позвъня три пъти късо и да питам за господин Едикойси. Да кажа на господин Едикойси: «Извинете, знаете ли френски?», на което онзи трябва да отвърне: «Разбирам го, но ако говорите по-бавно.» След като бъда въведен вътре, да съобщя, че ида от страна на Бернар, а на въпроса: «Кой Бернар, по-младият или по-възрастният?», да отговаря «Бернар, бащата.» После да оставя чантата и да си тръгна.
— Както виждаш, съвсем просто.
— А ако има някой подире ми?
— Ако има някой подире ти, ще направиш малък кръг и ще се върнеш обратно тук с чантата. Вчера нямаше никой след нас. Днес е още по-малко вероятно да те следят. Разбира се, трябва да си отваряш очите, и то, както ти казах, без да даваш вид, че се озърташ.
— А ако ме хванат?
— Говориш глупости. Мислех, че си по-смел.
— Не става дума за смелост и за страх. Но човек трябва да има предвид всички възможности. Също като при обсъждането на една сделка.
— Е, ако те хванат, което няма да стане, първото е да пуснеш една измислица: някакъв стар клиент, като е чул, че идваш в България, ти е връчил чантата с молба да я предадеш еди-къде си. Ти дори не знаеш какво съдържа…
— Последното е самата истина — забелязвам наивно.
— Именно. Ще се държиш на тая версия и нищо повече. Аз ще те освободя, това ти го гарантирам. Обаче за да мога да те освободя, условието е да не ме натапяш. Иначе как ще те освободя. Изобщо не забравяй, че «Зодиак» е сила и нямаш никакви основания да трепереш.
Осъществявам нареждането точно по разписанието и в рекордния срок от половин час. Оказва се, че няма нищо по-лесно от това да изпълняваш шпионска задача в собствената си страна при условие, че съответните органи са предварително в течение.
Връщам се тутакси в хотела и влизам в стаята на луничавия, като в бързината пропускам да почукам. Райман, застанал до прозореца, трепва от изненада и се обръща:
— А, ти си. Най-после
— Защо «най-после»? Всичко стана просто светкавично.