Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Едновременно с появата на куфарите ни се появяват откъм изхода и посрещачите, които се оказват познати на Райман от по-раншните му гостувания и които — съвсем основателно впрочем — посвещават по-голямата част от вниманието си на него, додето с мен се държат като с човек от втори ранг.
— Знаем от две седмици по принцип, че се готвите да идвате — казва главният от тримата посрещачи, — но не ви очаквахме тъй внезапно. Така че ще простите, ако не сме се подготвили, както трябва.
— О, не се безпокойте — отвръща Райман. — Не идваме за приеми и официалности, а за работа.
—
— Мисля, че три дни ще бъдат достатъчни, нали? — обръща се луничавият към мене от приличие.
Кимам, също от приличие, защото тия неща той ги решава.
— Чудесно, тогава да тръгваме — обявява главният.
Шофьорите поемат куфарите ни и един се опитва да ми измъкне от ръцете чантата, но аз срещам многозначителния поглед на Райман и я задържам у себе си.
Не знам как са се подготвили търговците, обаче моите хора очевидно са уредили всичко възможно най-добре. От аерогарата ни отвеждат светкавично право в хотел «Рила», настаняват ни в две стаи на различни етажи и обявяват, че след половин час ще бъде сервиран обед. Едва посрещачите са се оттеглили, и аз слизам при Райман да му предам чантата. Луничавият я прибира в единия от куфарите си, снабден с прекалено солидни и сложни ключалки за обикновен пътнически куфар.
— Какво има вътре, злато на кюлчета ли? Откъсна ми ръката.
— Не е злато, но не е и нещо, дето трябва да се въргаля насам-натам — отвръща шефът на рекламата.
И за да не ме обиди с недоверието си, добавя:
— После ще ти обясня.
Обедът се поднася в малко салонче, оградено с врати и завеси от любопитните погледи. Освен нас двамата около широката маса са се разположили четирима души български търговци. Нито един от тях не ми е познат и по-добре, защото няма нищо по-уморително от това да стоиш пред познати хора и през цялото време да даваш вид, че не ги познаваш.
Двама от българите владеят доста сносно френски и това ме улеснява — при благосклонното съгласие на Райман — да направя някои встъпителни бележки относно предимствата на часовниците «Хронос». Бележките ми предизвикват не прекален, но доста обнадеждаващ интерес. Райман в същото време разговаря с другите двама по евентуалните възможности на «Зодиак» да пласира някои български стоки, нещо, което не му пречи да следи внимателно приказките и действията ми. Но моят разговор с непознатите не съдържа никакви двусмислия.
Подир обеда се предвижда половин час почивка, след което трябва да се състои първото делово съвещание в министерството. Райман се опитва да намекне, че сме малко уморени от пътуването, но съвещанието е вече насрочено. Качваме се в стаите си и макар почивката, както споменах, да е само от половин час, луничавият успява през тоя половин час два пъти да ми позвъни за разни глупости и още два пъти сам да се качи до стаята ми, първия път, за да ми поиска одеколон, а втория — за да сме тръгнели заедно. Това не ми попречва в една от паузите да изляза на балкона да подишам въздух.
Човекът, когото намирам облакътен на съседния балкон и вперил разсеян поглед към градинката на площада, се оказва приятел от службата.
— Твоят много те притиска.
— И не мисли да ме оставя.
— Трябва да намериш начин до тая нощ да напишеш каквото имаш да съобщиш, за да може да се проучи. Другиден вечерта ще те извикат.
— Онзи ме следи непрестанно.
— За това не бери грижа. Довечера, когато си готов, ще ми предадеш доклада пак тук. Нещо друго да кажеш?
— Любо го убиха.
— И ние така помислихме. Да не е този?
— Този е организаторът.
Човекът се заглежда отново към басейна. Знам го какво мисли, защото и аз мисля същото, но не всичко, което го мислиш, влиза в работа. В тоя миг на вратата се почуква и аз се прибирам.
— Можем да идем пеш — предлага подир малко Райман, като слизаме по стълбите. — Министерството е на две крачки.
— Защо не Ще се разтъпчем малко по улиците — отвръщам сговорчиво, като мислено го пращам по дяволите.
Обаче когато излизаме пред хотела, колата вече е на линия:
— Заседанието няма да е в министерството. Решихме да изберем по-уютно място — обяснява търговецът, дошъл да ни вземе.
Все пак привечер между края на заседанието и началото на вечерята остава половин свободен час, защото една програма, съставена без всякакви паузи, би била прекалено подозрителна. Както и очаквам, луничавият използува тутакси възможността да ме поразходи из града, за да разбере имам ли, или нямам познати в тоя град.
За жалост имам ги. Тъкмо в момента, в който минаваме бавно край витрините на кафене «България», отдолу се задава един съсед от квартала, един празен бърборко, с когото не съм дотам близък, та да знае къде работя, но не съм и дотам чужд, та да ме отмине. Знам го много добре това дрънкало и съм сигурен, че още отдалеч ще вдигне радушно ръка и ще ме спре, и няма да пропусне да ме тупне по рамото и да попита: «Къде се губиш бе, Боев?» — и изобщо да провали с невинния си идиотизъм една комбинация, създадена с такова напрежение от толкова умове.
Дрънкалото в тоя миг е още далеч от нас, но така се тътре по тротоара, та едва ли е възможно да не ме забележи, въпреки че вече се здрачава. Спирам ненадейно до витрината на чуждестранната книжарница и се обръщам гърбом към улицата.
— Нещо интересно ли откри? — пита Райман подозрително.
— Да, но не на витрината. Мисля, че ни следят — отвръщам.
— Почваш да халюцинираш, драги мой — забелязва луничавият, като понечва да продължи.
— Не халюцинирам. Почакай две секунди, и ще се увериш.
«Почакай да отмине дрънкалото» — добавям на ум, защото дрънкалото тъкмо в тоя миг бавно минава зад нас и аз съвсем ясно виждам отражението му в стъклото и благославям обстоятелството, че немските книги са последното нещо, което би го заинтересувало на тоя свят.
Впрочем нас наистина ни следят и това е малка подробност от подготовката на престоя ми с цел поне за известно време Райман да не се чувствува особено свободен в действията си. Човекът, натоварен със задачата, я изпълнява точно според указанията, сиреч доста неловко. Той спира малко зад нас, после, като вижда, че се застояваме, отминава и спира по-нататък пред българската книжарница.