Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
За късо време в ума ми се пробужда нещо от тая друга история, но само за късо време, защото в ухото ми отново прозвучава: «Чу ли, брат ми: имам син на пет месеца.» «Стига с тоя твой син — казвам. — Да си мислил по-рано за тия неща. Трябваше да го научиш най-после тоя занаят — занаята да седиш и да чакаш. Ти не можа да изтраеш да седиш и да чакаш. И отиде по дяволите. Също като Стария.»
Аз, разбира се, знам много добре, че Любо го владее тоя занаят, и казвам това само за да спре да ми бъбре на ухото и да ми пречи да се съсредоточа. Може би задачата се бе оказала не по силите му. Може би нервите му бяха се поизносили. Такива като нас често се износват дори преди да са оплешивели. Обаче занаята той го владееше. Поне на времето. И тоя занаят аз всъщност го бях научил именно от него.
Оглеждам наново площада, но сега той целият тъне в неясни сенки. И в главата ми
Операцията е рискована. Почти колкото постъпката на Любо. С тая разлика, че Любо не беше длъжен да поема риска, а аз съм заставен да го поема. Любо имаше възможност да чака, а аз нямам. Любо не беше дори сигурен, че тоя Конти знае нещо, а аз съм сигурен. Аз имам конкретен въпрос, на който Конти знае точния отговор. Досега на хоризонта съществуваше само Моранди. Но Моранди не беше в колата, бих го познал по снимката. Значи, освен Моранди се явяват още две лица. Кои са те, това може да се разбере, след като се разбере кого Конти е уведомил за връзката си с Любо. При условие, че Конти бъде заставен да заговори. Ще трябва да го заставя.
Има време за чакане. И има време за действие. Въпросът е да не се объркат времената. Както Любо ги беше объркал. И както ги беше объркал Стария.
Тая история със Стария се бе случила много отдавна: още когато гонехме диверсантски банди в граничните райони. Веднаж спипахме една такава банда в някаква изоставена воденица. Беше на разсъмване и нямахме представа колко души са се притаили вътре, а ние бяхме само четирима, затова Любо прати малкия Савов за подкрепление. Любо, Стария и аз залегнахме зад дърветата. По едно време един от бандата се показа на вратата и Стария въпреки нареждането му стреля, улучи го, обаче разбуди кошера. Зачесаха ни от прозорци и процепи, а ние се стараехме да пестим куршумите и те разбраха, че сме дребна риба, и се групираха за излизане. Тогава Любо даде заповед и аз се примъкнах напред и хвърлих едно яйце в групата, скупчена до вратата, а Любо в същото време хвърли второ яйце през прозореца. Подир двата взрива настъпи мъртва тишина. Нямахме повече бомби и куршумите ни също бяха малко. Трябваше да лежим и да чакаме подкреплението. Но тишината продължаваше и Стария все повтаряше: «Какво още чакаме Не виждате ли, жив човек не е останал.» Той бе зъл и изморен от цяла нощ ходене и дебнене и бързаше час по-скоро да се смъкнем в селото. «Какво още чакаме?» — питаше Стария и по едно време, преди Любо да му викне, скочи, изтича до вратата и едва надзърна, когато отвътре изтрака автомат. Стария подгъна нозе, сякаш си е изпуснал нещо и се навежда да го вземе, но само изохка и се сгърчи на прага. След малко дойде подкреплението.
А сега Любо повтори грешката. Подир двайсет години. За двайсет години човек доста може да се износи в тоя занаят. Износваш се, преди да ти е окапала косата. И аз отново виждам проснатото до парапета тяло и темето с едва начеваща плешивина, и смачканата панама. Лицето не го виждам, защото е захлупено на плочите. И по-добре.
Келнерката прибира парите от съседната маса. Там имаше някаква възрастна двойка, но дори не съм забелязал кога си е отишла. Както казах, готов съм за пенсия.
— Ще затваряте ли? — питам.
— О, не — бърза да ме успокои момичето. — Ние работим до полунощ.
— Какво мога да ям?
— Искате ли един милански котлет?
Кимам утвърдително, макар че два пъти дневно дори и миланският котлет втръсва.
— Още една бира?
Кимам повторно.
Значи, «работим до полунощ». Е, ние пък ще работим от полунощ нататък. Важното е работата да върви. Да се върши работа, това е важното, господин Конти, така че внимавай да не го усукваш.
— Не ви ли хареса котлетът? — сепва ме ненадейно гласът на келнерката.
— Напротив — отвръщам, като хвърлям бегъл поглед към едва наченатото ястие и към празния регал. — Но от тая жега просто нямам апетит.
— Да, днес бе доста топло — съгласява се момичето. — Още една бира?
— Предпочитам кафе. Нямате ли по-големи чаши?
— Разбира се. Едно двойно еспресо.
Трябва да съм изпил три двойни еспресо, когато голямата стрелка на часовника ми настига малката върху 12. Плащам и ставам без излишно бързане. Тръгвам по обратния път. Улиците са
Влизам и безшумно затварям подире си. Намирам пипнешком секретното резе и също тъй безшумно го превъртам. Антрето тъне в мрак. Драсвам клечка кибрит и виждам право пред себе си отворена врата. Приближавам прага и надниквам… Също както навремето Стария.
Клечката ме опарва по пръстите и угасва. И тук мракът е пълен. На прозорците вероятно има плътни завеси. Набарвам до вратата електрическия ключ и го завъртам. От потона блясва с десетките си стъкълца старинен кристален полилей. Но в момента не полилеят привлича вниманието ми. Върху килима на пет крачки от мен е проснат човек. Той лежи по корем, разперил ръце, сякаш е искал да се улови за нещо в мига, в който смъртта го е отнасяла. Килимът е подгизнал от кръв.
Приближавам се и предпазливо повдигам главата на мъртвия. Това е дебелият с прошарената брадичка от буика.
Втора глава
Пет минути почивка. И даже повече. От няколко дни живея почти като заможен безделник. Излежавам се до късно в леглото. После поръчвам да ми донесат закуска и вестници. Бавно се изкъпвам. Бавно се обличам. Няма за къде да бързам. Предстои ми още един ден шляене, без цел и без посока.
Понеже стана дума за вестници, трябва да кажа, че двете убийства бяха отбелязани от местната преса точно тъй, както и следваше да се очаква. Съобщението за прегазването на Понте делла Либерта се изчерпваше с десет реда. В него освен информацията за злополуката се споменаваше, че колата е била намерена изоставена някъде отвъд Местре и че се води следствие. Тия следствия са известни. Те приключват една година по-късно поради давност, без някой изобщо да ги е водил. Покойният Конти обаче бе прославен в нарочен репортаж. Зловещият изглед на жилището в ранната утрин; трупът сред локвата съсирена кръв, разровените скринове и чекмеджета, хипотезата на съдебния лекар, разговорът с местния комисар и предположенията, че обирът е бил основен мотив на ужасното престъпление, бяха изложени с провинциално красноречие. Въпреки гръмотевичния репортаж това бе една история, също осъдена да заглъхне.
Така или иначе, излиза, че предчувствието ми за скорошна ваканция не ме е излъгало. Засега съм осъден на пълна почивка, макар и далеч от живописните околности на Варна, този бисер на нашето Черноморие. Още допреди двете убийства имах впечатление, че възложената ми задача е твърде трудна. Днес вече съм убеден, че тя е и твърде важна, макар все още да не мога да разбера защо. Противно на глупостите, които се пишат в романите, в схватките между разузнаванията труповете не падат на всяка крачка като круши. И тук, както навсякъде, убийството е крайна мярка, използувана само в изключителни случаи. Премахването на Любо означаваше, че тия, дето са го премахнали, са искали на всяка цена да предотвратят някакво важно разкритие по техен адрес, иначе те биха се задоволили просто да пуснат един-двама броячи по дирите на Любо за да се запознаят малко с биографията му. Те така са се боели от разкритието, че не са се поколебали да ликвидират и Конти, на когото сигурно не са вярвали твърде. Те са го натоварили на буика, за да идентифицира Любо, а после са го изпроводили до в къщи, за да му светят маслото в домашна обстановка. Така с премахването на купувача и на продавача, комбинацията се прекъсваше отведнъж. Ако бяха ликвидирали и Моранди, тя вероятно би била прекъсната безвъзвратно.
Разбира се, тая най-обща хипотеза предизвиква маса допълнителни въпроси. Ако в тоя момент седях в кабинета на генерала, мога да си представя с какви реплики биха ме обстрелвали полковникът и прекият ми шеф, додето генералът не вдигне ръка:
— Чакайте де Не го подлагайте на кръстосан разпит.
Те нямат намерение, разбира се, да ме объркват, но полковникът е безпощаден в логиката си и в педантичната си страст да установява всичко до най-малката подробност, а шефът ми обича да казва, че съм щял да бъда отличен разузнавач, ако повече се въздържам от фантазиране. Така че първият въпрос, който той би задал, вероятно ще бъде този: