Обикновен гений

Балдачи Дейвид

— Може би ще се върне към телетипните машини и куриерите? — предположи Шон.

— Тази ситуация ще блокира не само бизнеса, но и държавата. Бедният потребител няма да има никакви възможности за комуникация, да не говорим за генералите, които ще изгубят възможността за връзка със своите армии. Преди седемдесетте години на двайсети век, когато бил създаден публичният ключ, правителствата и частният бизнес използвали услугите на куриери, за да изпращат постоянно променящи се книги с кодове и пароли — непрекъснат

и безнадеждно неефективен процес, към който никой не би желал да се връща.

— Невероятно е, че нашата цивилизация зависи от способността да се разлагат бързо големи числа.

— Започнали сме го и трябва да го довършим.

— Очевидно обществото не знае нищо.

— Ако знаеше, щеше да се уплаши до смърт.

— Значи ти си на мнение, че пряк път съществува?

— Виджи ме кара да мисля, че е възможно. А иначе не се безпокоя толкова за числата, колкото за самата Виджи. Не мога дори да си помисля, че ще й се случи нещо лошо.

— Допускаш, че някой знае, че Виджи може би е ключът към разбиването на шифроването, използвано от модерния свят? — присви очи Шон.

— Лен твърдеше, че сред нас има шпиони. Баща й познаваше нейните способности и умря. Не знам. Просто не знам.

Изглеждаше толкова отчаяна и съкрушена, че Шон отново сложи ръка на рамото й.

— Нищо няма да й се случи — успокои я той. — Полицията и ФБР са наблизо, обектът се охранява.

— Така беше и преди да убият Лен — поклати глава тя.

— Но сега и аз съм тук.

— Как точно възнамеряваш да пазиш Виджи?

— Колко спални има в дома ти?

— Четири. Защо?

— Една за теб, една за Виджи, една за мен. И пак ще ти остане една свободна.

— Какво? Местиш се при мен?

— Разстоянията са огромни. Ако живея в централната сграда, няма начин да се придвижа бързо дотук в случай, че се наложи.

— Трябва да поискам разрешение от Чамп и да поговоря със самата Виджи. Какво ще кажеш за утре вечер в шест? Тогава ми свършва дежурството.

— А защо просто не се преместиш при Виджи?

— Там има твърде много вещи, които й напомнят за Мънк. Не съм убедена, че е добре за нея. Мисля, че е по-добре аз да я взема при себе си.

— Но какво ще й кажеш?

— Все ще измисля нещо.

Алиша бързо се отдалечи.

Шон остана на място, загледан след нея. Миг по-късно звънна мобилния му телефон. Погледна дисплея. Беше Джоун Дилинджър. Как ще й обясни, че е поел не една, а цели две допълнителни задачи? Отговорът беше ясен: просто нямаше да й каже.

Шон се обърна и тръгна към стаята си. През цялото време се питаше как успя да затъне толкова дълбоко.

31

Когато Хорейшо Барнс се върна пред дома на Линда Сю, нейният Дарил вече беше там и съвсем

не изглеждаше щастлив от идеята на малката си женичка. Беше едър и тромав, с мазна тениска, опъната върху широките рамене и внушителния корем. В едната си ръка държеше бебето, а с другата стискаше шише с биберон.

— Ти дори не познаваш тоя тип, Линди — мрачно изръмжа той. — Като нищо може да се окаже, че е някой от онези гадни сексуални изнасилвачи!

— Ако помислите малко, със сигурност ще стигнете до заключението, че повечето изнасилвачи имат нещо общо със секса — любезно рече Хорейшо. — Самият аз съм виждал неколцина такива в затвора.

— Аз кво ти казах? — обърна се онзи към Линда. — Тоя тип е бил в кафеза!

— Дори в няколко — кимна Хорейшо. — Но като официален консултант на лишените от свобода. За разлика от тях вечерно време се прибирах у дома.

Линда Сю не прояви интерес към размяната на тези реплики, тъй като ровеше в чантичката си за ключовете.

— Ще пътуваме всеки с колата си — небрежно подметна тя и в ръката й се появи малък револвер. — Но за всеки случай ще си взема и него.

В очите на Дарил се появи облекчение.

— Тъй, тъй — изръмжа той. — Надупчи му задника, ако вземе да ти досажда.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Я задръжте малко, приятели — вдигна ръце Хорейшо. — Никой по никого няма да стреля! Между другото, Линда Сю, имаш ли разрешително за оръжие?

— Намираш се в Тенеси, човече — презрително изсумтя Дарил. — Тук такива неща не са нужни!

— Не е зле да провериш още веднъж — отвърна Хорейшо. — Искам да поговоря с бабата на Линда Сю и нищо повече. Предложих да отида при нея сам, но тя не пожела да ме упъти.

— Вярно ли е? — рязко се обърна Дарил. — Защо тогава ще ходиш с него?

— За да си получа парите, тъпако! — сопнато отвърна тя.

— Предлагам да ти дам стоте долара още сега, за да си останеш при любезния кавалер — подхвърли Хорейшо, а Дарил се взря недоумяващо в него.

— Няма да стане. Стоте долара са само предплата. Ако информацията на баба се окаже наистина ценна, тя ще струва повече. Може би много повече.

— Уговорката ни беше друга.

— Няма да спорим цяла вечер! Искаш ли да видиш баба, или не?

— Боже, цели сто кинта! — смаяно възкликна Дарил, най-после успял да осмисли чутото.

— Добре, да вървим — отстъпи Хорейшо.

— Май си дойдохме на приказката, а? — подигравателно го изгледа Линда Сю.

Дарил остана да гледа подире им.

— Хей, Линди — извика той. — Ако се наложи да го гръмнеш, първо вземи мангизите!

— В случай, че ме гръмне, тя ще може да вземе всичките ми мангизи — услужливо подсказа Хорейшо. — Няма да успея да й попреча.

— Да бе, вярно! — ухили се до ушите онзи. — Чу ли какво каза тоя тип, скъпа?