Обикновен гений
Шрифт:
— Веднъж каза, че някой се опитва да саботира работата в Бабидж Таун и че според него тук имало шпиони.
— Шпиони ли? Какви?
— Той спомена, че хората, които работят тук, дори нямат представа в какво се забъркват. В смисъл, че проектите, върху които работим, могат да променят света. Но не към по-добро, а към по-лошо. — На лицето й се появи измъчена усмивка. — Каза още, че ние сме особняци, които нямат представа от реалния живот. И май беше прав.
— Пред мен той също спомена, че
— Не мога, Шон — въздъхна Алиша. — Страх ме е. Побиват ме тръпки от факта, че убиха един изключителен професионалист като Лен Райвест в дома му, въпреки всички мерки за сигурност!
Жената изглеждаше толкова зле, че Шон стана, пристъпи към бюрото и я прегърна през раменете.
— Всичко ще се оправи, Алиша — промълви той.
— Престани с тези глупости! — дръпна се тя. — Не знаеш дали ще се оправи, или ще стане още по-зле! Имай предвид, че се страхувам най-вече за Виджи. Може да се окаже, че и тя е в опасност, и то голяма!
— Защо?
— Ти си експертът, ти ми кажи!
— Детето знае ли, че баща му няма да се върне?
— Още се опитвам да я подготвя за новината — размърда се смутено Алиша. — Но не ми е лесно.
— Ако наистина си загрижена за нея, би трябвало да й събереш багажа и да заминете някъде далеч от Бабидж Таун.
— Не мога. Тук е работата ми.
— Но нали каза, че сигурността на Виджи е най-важното нещо за теб?
— Тук Виджи се чувства добре. Ако я заведа някъде другаде, може да се срине психически.
— Бих казал, че няма голяма разлика дали детето ще остане тук, където вероятно ще бъде застрашена сигурността му, или ще замине на безопасно място, но с цената на психическата му стабилност — отбеляза Шон.
— Аз имам друга идея — рече Алиша, сграбчи ръката му и пламенно добави: — Ние оставаме, а ти поемаш грижа за сигурността ни!
— Вече си имам работа — възрази Шон. Всъщност не една, а две, поправи се мислено той.
— Тя е дете и има нужда от помощ. Нима ще откажеш да помогнеш на едно единайсетгодишно момиченце, току-що загубило баща си?
Шон понечи да отговори, после само сви рамене и направи безуспешен опит да издърпа ръката си.
— Добре де, ще я държа под око — съгласи се той.
— Благодаря ти! — просълзи се Алиша. — Много ти благодаря!
— Но след като поемам ролята на неофициален бодигард, май ще трябва да се запозная с младата дама.
Алиша изчака малко да възстанови душевното си равновесие и се изправи.
— Да вървим. Тя трябва да е привършила с упражнението
— Какво?
— Виджи притежава забележителни умения да смята наум. Не чак толкова големи, че да ме остави без работа, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието й, може би е ключът към решението на задачата, което търся.
— Значи уязвимото момиченце ще преобрази света? — втренчи се в нея Шон.
Алиша се усмихна.
— Блажени кротките, защото те ще наследят земята — рече тя.
30
Очакванията му за кротко и срамежливо момиченце се оказаха напълно безпочвени. Виджи Тюринг беше пълно с енергия дете с огромни сини очи, които не пропускаха нищо. Носеше панталони и яркочервена блузка, а краката й бяха боси. В момента, в който Алиша й представи Шон, тя хвана ръката му и го поведе към пианото.
— Седни — разпореди му тя с леко променлив тембър, който загатваше за приближаването на пубертета.
Той се подчини.
— Свириш ли?
Погледът на сините й очи беше смущаващо прям.
— Само на бас китара — ухили се Шон. — Избрах я, защото има най-малко струни. Задължително условие за човек като мен, който всекидневно губи милиони сиви клетки.
Тя с нищо не показа, че оценява малката му шега. Седна пред пианото и изсвири някаква непозната мелодия.
— Предавам се — вдигна ръце той. — Кой е авторът?
— Оригинална композиция на Виженер Тюринг — поясни Алиша.
Шон респектирано замълча.
— Харесва ли ти? — простичко попита Виджи.
— Ти си изключително надарена музикантка — кимна той.
В усмивката й най-сетне се долови нещо детско, свързано с радостта от похвалата и желанието да се представи добре. А той се уплаши. Детето беше готово да се довери на всеки. Тук е пълно с шпиони, беше казал Райвест.
— Виджи, я ми кажи…
Тя подхвана друга мелодия и той млъкна. Малката свърши, стана от пианото, седна на един от кухненските столове и отправи поглед навън. Големите й очи престанаха да шарят и изведнъж започнаха да се присвиват. В следващия миг се превърнаха с тесни цепки.
— Виджи? — надигна се Шон.
Тя дори не го погледна, а Алиша му направи знак да се присъедини към нея на канапето.
— От време на време изпада в тези състояния — шепнешком обясни тя. — Сякаш се затваря в свой собствен свят. Ще изчакаме да се върне в нормалното си състояние.
— Преглеждана ли е от специалист? — понижи глас Шон. — Взема ли някакви лекарства?
— За специалист не знам, но лекарства не взема. Ще проверя по-подробно за какво става въпрос, защото вече съм й настойник.