Обикновен гений
Шрифт:
— На нея?! Тя отдавна няма нужда от пари. Ще платиш на мен!
— Добре — усмихна се Хорейшо. — Ще ми уредиш ли среща?
— Ще дойда с теб — отсече жената. — Иначе като нищо ще забравиш какво сме се договорили.
— Кога можем да тръгнем?
— В шест, тогава се прибира мъжът ми. Ще стигнем след вечеря. Възрастните хора не обичат посетители, докато дъвчат.
— Добре. Как се казва баба ти? А старческият дом?
— Да ти приличам на луда? — презрително го изгледа тя. — Ще караш след мен, а когато пристигнем,
— Добре. Спомена за добрите и лошите й дни. Какво по-точно имаш предвид?
— Че от време на време превърта. Има си един демон или нещо подобно…
Хорейшо изви глава. За момент изпита чувството, че жената насреща му е напълно откачена. После изведнъж му просветна.
— Искаш да кажеш деменция?
— Точно така. Моли се да имаме късмет.
— Е, благодаря за помощта. Как ти беше името?
— Линда Сю Бюканан. Приятелите ми викат Линди, но ти не си ми приятел, затова ще ме наричаш Линда Сю.
— Аз съм Хорейшо.
— Ама че шантаво име.
— Аз съм си шантав тип. Ще се видим в шест. Между другото, Линда Сю, малкото вързопче току-що повърна върху обувката ти.
След тези думи Хорейшо си тръгна, оставяйки новата си позната да ругае и да трие обувката си във високата трева.
24
Санди седеше в леглото и изглеждаше много добре. Сестрата се отдалечи, а Мишел пристъпи към нея и стисна ръцете й в своите.
— Казвай какво се случи! — настоя тя.
Санди се усмихна и се вкопчи още по-силно в приятелката си.
— Нищо особено, скъпа. Случват ми се такива работи. Просто понякога всичко се разпада. Но като си пийнах малко от еликсира на щастието, всичко си дойде на мястото.
— Значи си добре, така ли?
— Абсолютно.
— Помислих, че си получила удар.
— Сега разбираш защо не мога да работя. От мен би станал страхотен пилот, нали? — Направи гримаса и промени гласа си. — „Дами и господа, говори вашият капитан. След малко ще започнем да се спускаме към ада, а човекът, който управлява самолета — тоест аз, всеки момент ще откачи. Затова се завържете здраво и се молете на бога да приземя това бебче!“ — Разсмя се и издърпа ръката си.
— Съжалявам, Санди. Наистина съжалявам.
— О, няма защо да съжаляваш. При мен това е нещо обичайно.
Мишел се поколеба за миг.
— Влязох в стаята ти веднага след като те изкараха — промълви тя. — Не знам защо, вероятно защото бях объркана. Чух, че някой идва, и се скрих зад вратата. Беше Бари.
— Той видя ли те? — изправи гръб Санди.
— Не, измъкнах се навън. А след това отидох да съобщя на старшата сестра. В този момент той най-вероятно обмисля отмъщението си.
— Какво може да е търсил в стаята ми? — замислено я погледна Санди.
— Може би просто е решил да надникне, за да разбере какво е причинило цялата бъркотия —
— За целта ще трябва да отскочи до банката ми — изсумтя Санди. — Там са истински скъпите ми бижута. Никога не ги мъкна по клиниките, защото знам, че ще изчезнат. Имала съм такива случаи.
— Добре си направила.
Санди се опита да се изправи и Мишел се наведе да й помогне. Отметна завивката, хвана я през кръста и я вдигна по-нагоре върху възглавницата. После отново зави босите й крака.
— Силна си — отбеляза Санди.
— При моята професия това е задължително. Но и ти изглеждаш в добра физическа форма.
— Само от кръста нагоре. Но краката ми са макарони. — От гърдите й се откърти тежка въздишка. — Да можеше да видиш какви бяха едно време!
— Сигурно — усмихна се Мишел. Нарочно беше дръпнала завивките, за да види краката й, които наистина изглеждаха изсъхнали. Бе й хрумнало да го направи по пътя насам, но може би имаше и нещо друго.
— Изглеждаш ми замислена — забеляза състоянието й Санди.
— Май всички сме така — тръсна глава по-младата жена и погледна встрани. — Нали затова сме тук?
Час по-късно Санди беше върната в стаята й, а Мишел предприе обичайната си обиколка из клиниката, след което се включи в поредната групова терапия.
— Кога ще се появи доктор „Харли Дейвидсън“? — обърна се към една от сестрите тя.
— Кой?
— Хорейшо Барнс.
— О, не знам. Но заместникът му е много добър специалист.
— Браво на него.
След сеанса излезе в коридора и почти се сблъска с Бари, който изскочи иззад ъгъла. Мишел направи опит да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й и саркастично подхвърли:
— Как е приятелката ти Санди?
Мишел си даваше сметка, че не бива да захапва въдицата, но нещо в нея я накара да направи точно обратното.
— Много е добре — бодро отвърна тя. — А ти откри ли в стаята й нещо, което заслужаваше да бъде откраднато?
— Значи ти си ме наклепала пред старшата сестра? — присви очи той.
— Чак сега ли се досети? Господи, какъв нещастник!
— Защо не слезеш на земята? — иронично се усмихна Бари. — Аз работя тук и мога да си тръгна, когато пожелая. Но ти си луда и ще останеш заключена до края на живота си.
— Точно така, луда съм. А това означава, че мога да ти извия шибания врат, когато пожелая! Никой не може да ме спре, никой не може да ми търси отговорност, ясно ли ти е?
— Да бе, как не — презрително изсумтя той. — Чуй какво ще ти кажа, момиченце. Израснал съм в най-опасния квартал на Трентън, ако изобщо имаш представа какво означава това. Мамка му!
Кракът на Мишел се стрелна напред и нагоре и изкърти мазилката от стената на сантиметър от главата му. Бари се наведе и прикри главата си с две ръце.