Обикновен гений

Балдачи Дейвид

— Търсих те навсякъде! — задъхано заяви Хейс, обръщайки се към Шон. — Отиваме на спешно съвещание с Иън Уитфийлд. Всъщност той покани само мен, но аз предпочитам да присъстваш и ти.

— Кой, по дяволите, е Иън Уитфийлд?

— Той управлява Кемп Пиъри, затова не е зле да побързаме. — Шерифът заби подозрителен поглед в лицето му. — Идваш ли, или не?

— Идвам.

37

След като стоически понесе ранната вечеря и придружи Черил на беседата за нарушения в храненето, Мишел напусна клиниката.

Преди да си тръгне, се отби да се сбогува със Санди.

— Моят приятел във Вашингтон ми съобщи, че с Бари е свършено. Всички били отвратени от мръсотиите му. Изхвърлили са го от Програмата за защита на свидетелите и са накарали прокурора да поиска максимално наказание.

— Не знам как да ти благодаря, Мишел — промълви Санди. — Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако не беше извадила онези патрони!

— Нали затова са приятелите — усмихна се Мишел. — Дори и когато са луди.

— Сега забрави за мен и иди да намериш твоя човек.

— Ние сме само приятели, Санди — въздъхна Мишел.

— Но отиваш при него, нали?

— О, да. Адски ми липсва.

— Отлично. А като го видиш, ще решиш дали все още искаш да бъдете само приятели.

Мишел се обърна и тръгна към вратата.

— Не забравяй да ме поканиш на сватбата — подвикна след нея Санди. — На твое място бих инвестирала в металотърсач, защото не се знае кой ще се появи на церемонията.

Преди да напусне клиниката, Мишел се отби при старшата сестра да остави съобщение за Хорейшо Барнс.

— Кажете на мистър „Харли Дейвидсън“ да ме зачеркне от списъка си, защото се излекувах — обяви тя.

— Радвам се, че лечението ни се оказа толкова ефикасно — усмихна се сестрата.

— О, вашето лечение няма нищо общо. Цялата работа я свърши онзи гадняр Бари, който ми подейства далеч по-добре от хапчетата за щастие.

Тежкият портал се затръшна зад гърба й. Тя спря за миг и пое дълбоко свежия нощен въздух. После взе такси и се насочи към новия апартамент, стискайки в ръка ключовете, които й беше оставил Шон. Там веднага се зае да създаде обичайната бъркотия, като не пожали и някои вещи на партньора си. Разбира се, той щеше да ги подреди наново, тъй като обичаше реда.

После тя хукна навън, скочи в джипа и го подкара със свалени стъкла. Изду стереото е любимата си група „Аеросмит“ и с наслада зарови крака в боклуците по пода. Трябваше й малко разтоварване, нищо повече. Особено след сеансите с Барнс. През цялото време знаеше кой ще излезе победител в тази психологическата битка, но дребният мъж бе проявил страхотна настоятелност. Трябваше да му се признае. После тя изхвърли от съзнанието си всички мисли за Хорейшо Барнс и се съсредоточи върху единствената и най-важна задача: да се присъедини към Шон. Може би трябва да му звънне и да го предупреди. Така бе редно. Но Мишел не беше от жените, които постъпват така. Не искаше да си го признае, но някъде дълбоко в съзнанието й я глождеше тревожната мисъл, че ако му се обади, Шон може би ще й каже да не тръгва.

Прибра се в апартамента и след кратко, но задълбочено претърсване откри онова, което й трябваше — папка с фотокопирани документи за

задачата в Бабидж Таун, в която имаше и подробни инструкции за придвижването дотам. Шон беше споменал, че ще използва частен самолет, който без съмнение му е бил предоставен от мис Джоун Досадницата. След кратък размисъл Мишел избра колата. За нормален шофьор пътуването би отнело около четири часа, но тя беше убедена, че ще стигне за по-малко от три, разбира се, натискайки докрай газта и ползвайки услугите на незаконния антирадар. Фактът, че не е наета от фирмата на Джоун, изобщо не я вълнуваше. Важно беше разследването. А когато двамата с Шон работеха, нищо не можеше да ги спре. Това беше главното. Не тя, а двамата заедно.

Мишел нахвърли няколко лични вещи в малък сак и скочи зад волана. Спря само за да изпие едно двойно черно кафе и да си купи три енергизиращи блокчета. Адреналинът нахлу в кръвообращението й. Господи, колко е хубаво да си жива! И свободна.

Хорейшо слезе от самолета и веднага пое към психиатричната клиника. Но там с разочарование научи, че пациентката му беше излетяла от клетката.

— Каза ли къде отива? — попита той старшата сестра.

— Не, но ме помоли да ви предам, че е излекувана.

— Тъй ли? Значи вече е на етапа сама да си определя диагнозата!

— Не знам, но нека ви разкажа какви ги надроби, докато беше тук — въздъхна сестрата и набързо го запозна с инцидента, довел до ареста на Бари.

— По дяволите! — възкликна Хорейшо. — Как успя за толкова кратко време да извърши толкова неща?

— Дамата очевидно не оставя тревата да поникне под краката й — поклати глава старшата сестра. — Чух, че е натупала Бари, и то доста сериозно. Което, да си призная, ми достави особено удоволствие, защото не харесвах тоя тип.

— След дъжд качулка — промърмори Хорейшо, докато се отдалечаваше.

— И на вас приятна вечер, мистър „Харли Дейвидсън“ — изсъска след него сестрата.

Хорейшо потъна в размисъл. Трябваше да отгатне следващите ходове на Мишел. На практика не беше особено трудно. При всички случаи тя щеше да пожелае да се присъедини към Шон и най-вероятно вече пътуваше към него. От юридическа гледна точка самият Хорейшо нямаше как да я спре. Същевременно си даваше ясна сметка, че тя не е излекувана. Инцидентът в онзи бар можеше да се повтори, но в различен и вероятно смъртоносен вариант.

Колебаеше се дали да се обади на Шон и да го предупреди за последните събития, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза той в мембраната.

— Ще се въздържа от забележката за взаимното привличане на големите умове, защото тук е пълно с такива — засмя се Шон. — Предстои ми среща с началника на Кемп Пиъри, но първо искам да те попитам нещо.

— Кемп Пиъри? — учудено попита Хорейшо. — Мястото, известно като „Фермата“ на ЦРУ?

— Същото. Всъщност искам да те помоля за една услуга. — Разказа му накратко за Виджи и добави: — Знам, че молбата ми да отскочиш дотук ще те затрудни, защото си ангажиран с Мишел и с останалите си пациенти.