Обикновен гений
Шрифт:
— Мисля, че ще се справя.
— Чакай, чакай. Мелодията не ти е позната, нали? Може би нотите са някъде тук, трябва просто да ги открием.
— Съжалявам, но този вид музика е прекалено мека за мен — поклати глава Хорейшо. — Предпочитам класическия рок.
Но когато Алиша се появи, той вече беше готов с нотите.
— Мислите, че са някакъв код, така ли? — поинтересува се тя, докато преглеждаше гъсто изписания лист.
— Точно така — кимна Шон.
— За съжаление нотите не предлагат особено разнообразие от символи.
— Така е — въздъхна Хорейшо. — A, B, C, D, E, F
— Това стига ли, за да ги обработиш, Алиша? — нетърпеливо попита Шон.
— Не мога да кажа, докато не ги проверя. Имате ли приблизителна представа за какво става дума?
Шон погледна Мишел, но замълча.
— Вървете по дяволите! — гневно отсече Алиша, забелязала мълчаливите послания помежду им. — След като ми нямате доверие, търсете си помощ от другаде!
— Добре, добре — разпери ръце Шон. — Трябва да търсиш нещо, което има връзка с Кемп Пиъри, германски военнопленници или тайни полети.
Очите на Алиша се разшириха от учудване.
— Имайте предвид, че аз съм лингвист и математик, а не специалист по дешифриране — бързо се окопити тя.
— Най-добрите дешифровчици в историята са били лингвисти и математици — възрази Шон.
— Все пак ми се ще да разполагам с повече материал, защото Мънк Тюринг никак не беше глупав. Съмнявам се, че кодът му е елементарен.
— Тюринг! — сепна се Шон. — Кодове и кръв! Трябва да е това!
— Кое? — учудено го погледна Мишел.
— Мънк Тюринг е роднина на Алън Тюринг, тоест между тях съществува кръвна връзка. Неотдавна Мънк е отскочил до Англия и е посетил местата, свързани с живота на Алън — човека, който почти сам успял да разбие шифъра на „Енигма“. Сигурен съм, че между тези неща има връзка.
— Е, това все пак е някаква помощ — промърмори Алиша, докато разлистваше страниците на нотите. — Аз имам книги за Алън Тюринг и неговата работа. За кога ви трябва резултат?
— Колкото може по-скоро, защото вече всяка минута е от значение.
67
Подчинявайки се на естественото си желание да бъде близо до водата, Мишел се насочи към пристана с намерението да направи една лека тренировка. Това винаги й помагаше да мисли, а освен това искаше да огледа отблизо подстъпите към базата. Допълнителната информация нямаше да е излишна, особено ако все пак се решат да проникнат там. Видя каяка на понтона и рязко спря.
Как е попаднал тук? — недоумяващо се запита тя.
Половин час във водата беше достатъчен за оглед на базата от различни страни. Мрежестата ограда не представляваше трудност, но после? За пръв път си зададе въпроса какво ще стане с тях, ако наистина ги заловят. И какво могат да открият сред хилядите декари девствена, покрита с гори местност? Нима си заслужаваше да рискуват живота си? Шон очевидно се колебаеше, но какво щеше да стане, ако все пак решеше да действа? Щеше ли да остане с него, или щеше да постъпи по-логично и да се откаже? Ами ако отидеше сам? Ами ако нейното присъствие
Мрачните й мисли бяха прекъснати от воя на сирена, прозвучала съвсем наблизо. Тя се огледа и видя лодката, която се носеше с пълна скорост към нея. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд по къси панталони и бяла тениска, изпъната от мускулестата му гръд. На главата си имаше бейзболна шапка с емблемата на „Янките“, а на лицето му грееше приятелска усмивка.
С майсторска маневра голямата лодка се изравни с каяка, моторът тихо забоботи на празен ход. Мишел опря греблото в борда й, за да стабилизира каяка.
— Иън Уитфийлд — протегна ръка той.
Мишел се опита да скрие изненадата си.
— В сравнение с вчера днес времето е далеч по-подходящо за гребане — небрежно добави той.
— И вас ви застигна бурята, така ли?
— За малко. Открих каяка надолу по течението и го прибрах. Случило ли се е нещо?
— Една моя приятелка се преобърна във водата, но, слава богу, успяхме да я извадим.
— Чудесно, защото течението на Йорк е доста коварно, мис…
— Мишел Максуел или просто Мишел — отвърна тя и хвърли поглед към отсрещния бряг. — Как са нещата на другия бряг?
— Не си спомням да съм споменал, че идвам оттам.
— Говорят се разни неща, а аз умея да слушам. Преди време служех в Сикрет Сървис, но вие без съмнение вече го знаете.
Очите му продължаваха да се реят над водата.
— Голямата ми мечта беше да играя стопер в отбора на „Янките“, но не ми достигна талант. Затова реших да служа на родината, което не се оказа толкова лош избор.
Мишел се изненада от лекотата, с която бе направено признанието.
— Най-високата чест за мен беше да летя на Еър Форс Едно и да пазя първия човек на страната — промълви тя, замълча за миг и добави: — Познавам няколко момчета от „Делта“, които са служили във Виетнам. — Спокойно издържа изпитателния му поглед и сви рамене. — Нали ви казах, че умея да слушам?
— Беше отдавна — каза той.
— Но вие не сте го забравили.
— Някои успяват, но аз не съм от тях — отвърна с лека въздишка Уитфийлд и посочи Бабидж Таун. — А как вървят нещата от вашата страна на реката?
— Бавно.
— Често се питам защо изобщо се настаниха там.
— Искате да кажете точно срещу вас?
— Вие сте тук заедно с партньора си, нали? — пренебрегна въпроса й той.
— Да.
— Смъртта на Мънк Тюринг беше нещастно стечение на обстоятелствата, което едва ли заслужава официално разследване.
— Казали сте на партньора ми, че става въпрос за самоубийство.
— Не. Казах му, че в района около Кемп Пиъри станаха четири други самоубийства. И че заключението на ФБР е, че Тюринг се е самоубил.
— Но не съм сигурна, че все още вярват. Особено след смъртта на Лен Райвест.
— Според местния вестник той е бил много пиян и се е удавил в собствената си вана. Не звучи чак толкова злокобно.
— Двама души обаче умират толкова бързо един след друг.
— Хората непрекъснато умират, Мишел, и то по най-различни начини.